/“Субару е име на съзвездие в звездния куп Таурус. Само шест от звездите му са видими с невъоръжено око, но с телескоп могат да се видят около 250 по-малки звезди. В западния свят това съзвездие е известно с името Плеяди”/
04.03.2009 г.
След работа посетих Асен. Трябваше да свършим нещо по едни негови дела, за които логично не мога да говоря. Добре се получи, че освен това, свършихме и друго важно дело - вечеряхме. Асенко е голям почитател на скумрията, а на мен честно да си призная никога не ми се е услаждала така тази риба. Не забелязах да полага някакви особени умения по приготвянето, но явно и това, че той така искрено се наслаждаваше на яденето ми повлия и на мен психологически. Както се казва, храната най-вече трябва да се приготвя с любов. Което май за всичко важи,.... станахме такива в днешно време, че забравяме даже, че и любовта трябва да се прави с любов.
След като придобихме приятно ухание на риба, не беше трудно да убедим Аушра – жената на Асенко, че е по-удачно той да нощува при мен, за да може на сутринта да ме закара до летището.
Взехме си довиждане с Аушра и Бучкис (кучето им) доколкото е възможно да се говори с такова откачено куче и потеглихме с Голфа към квартал „Света троица”. Трябваше да оставя билети за концерта на „Мадона” на един приятел, нали знаете “Който казал и направил, е човек, който не казал и направил – лъв, който казал и не направил – магаре”. Аз не бях давал дума, но въпреки това ангажирах Томас - секретаря на Бирената партия да ми намери билети за Мадона. Лошото в подобни случаи е, че няма как да почерпиш такъв човек от благодарност, само бира пие, а в бира може да се удави, те доставят бира за концертите в България. Ако някой се интересува - аз лично няма да ходя на концерта, не защото Мадона не може да пее, по-скоро може, а защото заряза Гай Ричи. „Първия път го видях как играе тенис по бяла фланелка. Втория път го засякох да яде в ресторант. На третия гледах филма му «Две димящи дула». И си казах: «Трябва да се омъжиш за Гай Ричи». Той има такова чувство за хумор.“ — казва Мадона, пред английска ТВ станция. Впрочем не знам кой кого е зарязал, тя него или той нея, още по-малко кой е виновен за цялата каша, но не трябваше да се разделят... Солидарен съм с него единствено, защото сътвори един от най-добрите филми правени някога по мое мнение - „Револвер”, а в края на тази година очаквам от него филм за Шерлок Холмс.
След тази отбивка минахме през денонощно чейнч бюро – обмяна на последните левови наличности и продължихме към кв. „Надежда”. По пътя Иванушка ми се обади да се доуточним за посрещането в Дортмунд, дали съм му звучал заспал или нещо друго, но отправи твърде интересния въпрос и явно неоснователен дали ще е нужно да ме буди сутринта, за да не си изпусна самолета. Не си спомням в моята кариера на човек да съм проявявал немърливост към каквато и да е работа.... Длъжен съм да подчертая, че това до голяма степен се дължи и на изключителните ми приятели, за тях нямам думи и не веднъж съм казвал, че притежават не само част от сърцето ми, но и част от всичко което постигам. „Ако ученият човек, не разбира братството, наученото не си заслужава” /“Red Cliff”/. Но Иванушка тук вече се престара: да ми звъни от 2000 км. да ме буди в четри часа, защото видиш ли аз мога да счета за по-разумно и удобно да не се събудя – да си пропусна полета, да си зарежа уговорката, пътуването и Субаруто не на последно място и в крайна сметка удоволствието от това да ви разкажа моите впечатления и да ви накажа с неудобството да ги четете ;)
В квартирата. Последни приготовления, продължителни разговори на всякакви теми и към 2.00 сме заспали.
05.03.2009 г.
В 4.00 съм на крака. Последното не се получи толкова лесно с Асенко, но след известни уговорки и той стана. По пътя към летището си спомних как, когато бях дете и заминавах на някъде, се сбогувах с града, светлините по нощно „Цариградско шосе”, тези жълти – увехтели светлини, светлините на родния град, няма нищо по-уютно от тези жълти светлини за мен, но това е друга история.
5.00 Стария терминал. Swiss air. Чекиране. Тази авиокомпания си има специфична култура, обусловена от ниските цени на полетите. Контингентът, който пътува с техните самолети първо, че е разноцветен и второ е особено темпераментен. Явно по чисто икономически причини се използва старият терминал, като по едно и също време излитат няколко самолета за различни точки по света (летищните такси се заплащат от авиокомпаниите според натовареността на времето за излитане или кацане). Ясно е, че толкова рано малко хора ще имат авантюристичния дух да станат, за да заминат за някъде, освен ако не се водят от чисто икономическия смисъл на постъпката. Това обаче съвпадане на няколко техни полета причини на недобре организирания стар терминал стълкновение. Нормално е, никой няма да дойде на летището 2 часа преди полета, ходи се 1 час – стандартно. Успях да се натоваря на рейса отвеждащ към самолета 20 мин. преди обявения час за излитане, но не бях последен. Чакахме поне още 15 мин. докато дойдат всички. Някой обаче по-буйни личности от рейса взеха да негодуват към закъсняващите. За къде са се разбързали толкова?! Явно е, че организацията куца, а тя куца, защото сме с евтин полет, като не им изнася, да летят с Lufthanza, или да вървят пеша. Развикаха се на няколко закъсняващи, те им обясняват, че са се чекирали навреме, но при проверките има голяма опашка, а онези продължават да се репчат. Добре че не се бях разсънил, но се чудех как на тях им се разправя за глупости толкова рано сутринта. Последни дойдоха две момичета – на тях никой не се скара, интересно защо ли?! Настанихме се в самолета. Обясниха ни пак как се борави със кислородните маски, как се бяга към авариините изходи и потеглихме. До мен за добър късмет седна точно този неврозен млад човечец дето се репчеше най-много за неуредиците на летището и закъсняващите. Удобно беше, че ми е под ръка и лесно - с един два погледа се разбрахме, че имам намерение да си доспивам и ако продължава да дудне ще се приземи преди самолета.
Машината беше отново Airbus само че по-стар модел от тези на Bulgaria Air. Пилотът много бързо респектира с прецизните си действия, за разлика от стюардесите, които пообиколиха проформа и не забелязаха, че не съм си поставил колан. Заспах....
Следващото което видях беше ниско изкосената зелена трева на летището в Дортмунд.
Слезнахме от самолета, леко ръми, зеленина и свежест пълнят очите и дробовете ти. Пеша се добрахме до сградата на летището. Стана опашка на паспортната проверка.
Наблюдавах работата, мимиките, държанието, етикета на двамата проверяващи. Като че ли бяха роботизирани кукли. През живота си съм имал доста контакти и отношения с немци, дори един приятел – Марко Кьорнер, с когото разменяхме пощенски марки, той също се занимаваше с филателия. Немците са велик народ, никой не може да го отрече. След руснаците може би те са народът с най-много гениални писатели. Достатъчно е да спомена: Гьоте, Хайне, Шилер, Ерих Мария Ремарк, Томас Ман, Карл Май.....
Като че ли всеки немец е със синя кръв. Достатъчно е да сте гледали филма „Барон Мюнхаузен”, за да разберете що е това немецът: Весел, запазва духа си въпреки обстоятелствата, но също така горд, малко надменен, студен, дори безпардонен, с леко болнави амбиции, стимулирани от често основателното му чувство за превъзходство, които амбиции го тласкат непрекъснато напред.
Човек, който е живял там и се върне в България му прави веднага впечатление настроението на хората по улиците. България има много повече слънчеви дни. Психолозите казват, че климатът играе съществена роля върху настроението на човек. Сигурно е така, но явно има много по-важни фактори. Фактори, за които писах в разказа си за Москва – меланхолията на славяните. Дори и славяните да живеят в слънчева страна като България, то те са много по-замислени, много по-самовглъбени не казвам – меланхолични, това е друго. А немците като че ли напук на навъсения си северен климат са весели. Но обратното бих казал – може ние да изглеждаме тъжни, но вътрешно аз знам, че сме непреклонни – твърди и удовлетворени от това което сме, дори около нас всичко да се е объркало, щастието гори вътре в нас. Докато при немците –тяхната усмивка, като че ли е програмирана, по презумпция – не извира от сърцето. Забележителен белег на немеца е, че той е любезен, когато е на работното си място – от готвача до продавача. Достолепно стои на работното си място каквото и да върши, че дори и просяците изглеждат – достолепно, сякаш приемат занятието си за съвсем наред.
Летището се оказа – съвсем малко. Доста по-малко дори от софийския стар терминал. Иванушка ме посрещна с отлични домашно приготвени сандвичи и бутилка вода, които ми дойдоха прекрасно. По топло посрещане не знам дали организират някъде по света.
Похапнахме и си поговорихме за Дортмунд. Нашата крайна цел беше Билефелд. Но имах желание, така и така съм кацнал в Дортмунд – да го разгледам. Летището беше в покрайнините. До самия град имаше още доста път, а не беше в нашата посока, валеше, всички тези причини послужиха на Иванушка да ме разубеди. Това удоволствие ще го оставя за следващото ми гостуване. Дортмунд от културна, историческа или чисто естетическа гледна точка не е кой знае какво – това е индустриален град. За неговата атмосфера съм чел. Този град е изградил светлогледа на Макс фон дер Грюн. Исках да се потопя в света на моя любим немски писател - съосновател на дортумундското писателско дружество „Група 61”, поставило си за цел да отразява "света на индустриалния труд". Булевардите, улиците, сградите, индустриалните комини, хората - сред които Макс фон дер Грюн е съзерцавал, захапал любимата си лула. В мен Дортмунд до сега живееше като призрак – исках този призрак да оживее. Една непостигната цел...
“Wer nicht liest, der bleibt dumm, bis er stirbt”, Max von der Grün
„Който не чете, ще остане глупав, докато не умре”, Макс фон дер Грюн
Първа среща. Отправихме се към колата. Субаруто. Няма да ви описвам – знаете как е на първа среща с нещо за което си мечтал. Обикновено човек после се разочарова, но в този случай очакванията ми бяха надминати. Иванушка шофира към Билефелд (на 110 км. от Дортмунд). Денят беше четвъртак и бързо си припомних за задръстванията по немските магистрали, за които съм гледал по телевизията. За щастие задръствания имаше само на определени места, където имаше входове или изходи от магистралата.
По пътя се осведомих за транспортните порядки. Събота и неделя на товарните автомобили им е забранено да се движат по магистралите, освен тези които превозват бързо развалящи се продукти и имат за целта специално разрешително. Това добре, обаче чуден е фактът, че правителството не стимулира използването на алтернативен транспорт като влакове, защото цената на пътуванията по ЖП мрежата е много висока. Например за едно разстояние под 500 км. - около 60 евро. Електротранспорта в градовете също е доста скъп: трамвай, метро. Мисля че 2 евро - билета. Този факт на мен лично ми беше доста интересен. Защото уж германците се водят за много загрижени за околната среда, замърсяването и т.н., че чак и на нас ни дават акъл по тези въпроси. А тук явно шмекеруват.
Според мен така стоят нещата: те си прибират полагащия им се нефт, обаче нали знаете за Протокола от Киото, търговията с емисии въглероден двуокис и т.н. Тези емисии се измерват само от изгорелите газове в индустрията. Явно братята немци са се изхитрили да използват електрическата енергия, която при тях се добива в голям процент от възобновяеми и ниско емисионни източници (ветрогенератори, водни електроцентрали, АЕЦ и т.н.), за индустрията, за да отчитат ниски емисии и да не влизат в нарушение по протокола от Киото и да се налага да купуват квоти за въглероден двуокис. А нефта са го насочили към транспорта, от където той пак изгаря и отива в атмосферата, но не се отчита. И после ние сме били тъмни балкански субекти?! Май разликата е само в това, че техните далавари се наричат: икономика и политика. А нашите са просто: далавери.
Немските магистрали са известни в света и с нещо друго. Ако няма изрична табела на определено място за ограничение на скоростта, това означава, че няма никакво ограничение на скоростта. Това важи за всичките им магистрали всеки се движи с колкото може. Дори за Субаруто беше немислимо да лети в най-лявата лента. Без да правя реклама, но отново както в България 90% от автомобилите, които ни изпреварваха при скорост над 150 км/ч бяха BMW-та. В Германия се развива и туризъм на тази база, идват хора от цял свят, за да си покарат свободно спортните автомобили. Няма с какво друго да привлекат туристи и ето, че са измислили.
Град Билефелд, федерална провинция Северен Рейн-Вестфалия, най-голямата и богата провинция в Германия.
Навлизайки в Билефелд, Иванушка се зае да ми изяснява правилата за движение. И не беше излишно. В градовете на първо място са хората, ако блъснеш човек – винаги си виновен, дори да му е омръзнал живота и да си избере твоята кола, за да се метне под нея – пак си виновен. За това видиш ли човек спираш. След това са велосипедистите за тях има навсякъде, по всички улици – велосипедни алей, които са боядисани целите в червено (що боя е отишла само за тях). Нямаш право да навлизаш в техните алей. На трето място по предимство е градският транспорт, ако блъснеш рейс, или трамвай, освен че ще се размажеш, ами и ще си виновен. Изобщо сложна работа си е да шофираш там. Ако си с кола нямаш никакви права. Пълно е със знаци, имало законопроекти да намалят знаците по пътищата, защото прекомерната им употреба обърквала шофьорите. Един вид сега пешеходците ли да пазиш, велосипедистите ли да не притесняваш, от градския ли транспорт да бягаш, ами и на вскичкото от горе и един куп знаци трябва да четеш по пътя. На местата където можеш да си позволиш да натиснеш повечко газта има така наречените „Blitzer”. Снимат те и ти пращат картичка с глоба за празника.
След като ме запозна с всички «особености на националното шофиране» в Германия, Иванушка вече можеше спокойно да ми даде да покарам. Друго си е... Едно е очи пълни – ръце празни,... Друго си е да имаш физическо съприкосновение с колата, да усетиш вълнението на сърцето й, потреперването й при всеки твой досег .... какво да ви обяснявам, всеки е бил в подобна ситуация. Както казва Хенрих Сенкевич: «Любов, която желае да бъде само духовна, се превръща в сянка, а ако е лишена от духовно начало - в пошлост».
Пристигнахме. На паркинга вече можах да я огледам по-подробно, двигател, шаси, дребни екстри, глезотиики. Разгледах и жилищния блок. Много добре устроени са жилищните площи в Германия, блокове, къщи. Към блока имаше изградени множество стойки и заслони за велосипеди, мотопеди и детски колички. Чисто, подредено, поддържано. Не можеш да кажеш, че не се мърси, навсякъде ще се намерят хора да замърсяват с фасове и други небрежни дребни боклуци, но явно освен завишената съвест за пазене, някой и чисти редовно.
Качихме се горе. Посрещна ни Теодора – приятелката на Иванушка. Квартирата беше отлична. Практична и удобна боксониера.
Масата беше сложена, хапнахме палачинки, кой колкото може да носи. Имах избор дори и на легло. Избрах по-малкото разбира се, защото другото беше за тях двамата. Легнахме да почиваме. Аз се замислих за някои неща. За гостоприемството, за дома. От по-малко от 2 часа съм при Иванушка и тук вече се чувствах повече у дома си от колкото в действителния си дом, ако мога така да я нарека квартирата в Надежда. Домът това не са четирите стени между които се намираш, домът това са хората между които си. Не е лошо от време на време човек да се почувства у дома си J
Явно от това приятно чувство съм заспал бързо...
Някъде след 14.00 часа се разбудихме. Приготвихме се за излизане и потеглихме. Първо закарахме Теодора на работа – беше на смяна. Там студентите обикновено работят по няколко неща, за да връзват финансиите. После посетихме Sparrenburg Castle най-голямата забележителност и емблема на града. Малка средновековна крепост: парк, бойна кула, крепостни стени, кладенец, подземия, бездънен ров за непослушните, общо взето всички екстри си е имал местният владетел.
Билефелд се води университетски град, с население около 350 000 души, сред 20 –те най-големи градове на Германия. Футболният му отбор е Арминия Билефелд. За съвременният човек може би най-забележителното е, че от този град тръгва да завзема света D-r Oetker (д-р Йоткер) със свойте бакпулвери. „През 1891 г. Д-р Аугуст Йоткер се занимавал в аптеката си в Билефелд с разработката на бакпулвера. Най-накрая през 1893 г. той предложил на пазара Бакин, разфасован в малки пликчета точно за 500 г брашно. Това улеснило невероятно труда на домакинята, защото в сравнение с други добавки за печене Бакин бил с неутрален вкус и мирис и можел да се съхранява. Истинската сензация обаче била, че поради високото качество на суровините и точното им съотношение Д-р Йоткер можел да гарантира успеха на всеки сладкиш. Така се родил един от първите маркови артикули.”
По време на обиколката в колата звучеше радио ”Eins Live”, отличен подбор на музиката, включително и добри немски парчета, които комерсиализираният англоезичен свят, в който живеем не пропуска до нас. Всяка песен ти напомня, че животът е един (Eins Live) и трябва да го изживееш по най-добрия начин.
Може да се каже, че се намирах в меката на сладкарската промишленост. По този случай при разходката из центъра естествено посетихме и една сладкарница. Немците на повечето сладки неща им казват просто „Kuchen”. Което в буквален превод означава „сладкиш”. Ненадминати са в тези неща....
Първото нещо, което си купих на една бензиностанция, пристигайки в Билефелд, беше великолепна пура. Времето беше отлично за настроението ми, градът също. Вечер е, ръми, свежест и спокойствие, класическата немска архитектура пропита от готически елементи те заобикаля, не ти остава нищо друго освен да вдигнеш яката си и да запалиш дълга и силна пура, която да те потопи напълно в атмосферата, да те изведе от всички други мисли и чувства, за да остане в гърдите ти усещането за незабравимия миг.
Има един израз „в мъглата”. Естествено Иванушка кара навръщане. Изискваше се известно време на психологическа подговотвка за вечерята след тази пура. Хапнахме доволно, вече минаваше 23.00 часа.
Когато си далеч от дома, дори и часовата разлика да е само един час, времето тече по друг начин, сякаш си извън времето, независим си от него. Може по всяко време да ти се доспи, или изобщо да не ти се спи.
Без да подозирам какво ни очаква, се заприготвяхме за лягане. Не помня как точно започна разговорът, но докато Иванушка се щуркаше напред назад, с Теодора започнахме сериозен дебат. Всичко започна от думата „ревност” и продължи през всички свързани с това психологическо явление неща: като любов, привързаност, зависимост, емоционален тон, вярност.
Крайъгълният камък беше моята теза, че ревността не е добър признак за една връзка, че любовта може да бъде съвсем истинска и реална и без човек да изпитва ревност и че това дори е по-добрият вариант. Но реално ако си помислим, основателно всеки би си задал първоинстинктивно въпроса: що за любов е това – щом няма привързаност. И действително обществено прието е партньорите в една връзка да се ревнуват, да се страхуват да не изгубят половинката си, ако това се случи дори и за един миг да не притежават другия - да страдат. Тези неща са дотолкова обичайни, че дори са залегнали и регламентирани в закона. Най-лесното е аз лично да заема пристрастна позиция по въпроса като общо взето принципен юрист и вярващ човек. Но казусът е доста по-сложен и решаването му ни дава обратни на очакваните резултати.
И възможно ли е все пак да съществува връзка, в която партньорите да държат един на друг, но да не се ревнуват. Аз бих казал, че е възможно и дори тази връзка ще бъде по-здрава да не кажа по-извисена духовно, защото липсата на ревност (желанието за притежание и яростта срещу свободата на човека до теб) е гаранция, че държат не на това което получават от теб, а на теб самия. Човекът не е това което дава, човекът е това което е и ако любовта ни е истинска, трябва да продължим да го обичаме дори и да му бъде отнета възможността да дава, дори и да не бъде с нас! Тази теза бих защитил пред всеки. Тук ще се спра на най-общите принципи, които се опитах да изложа пред Теодора тази нощ във времето между 23.00 и 03.00 часа.
Има една психологическа теория за емоционалния тон. Емоционалният тон – това най-общо казано е чувството за вътрешна удовлетвореност, което чувство обективира в постоянното ти вътрешно настроение. Не това настроение, което показваш пред другите, или това настроение което се опитваш да поддържаш изкуствено като извършваш приятни за теб неща, избягвайки неприятните. Това е моята дефиниция на понятието, а литературната изглежда така: „Хората имат обичаен, вътрешен емоционален тон, който е характерен за тях – това са самите те, без маска, в обичайната си среда. При различни случки и събития този тон се изменя – т.е. има и ситуативен емоционален тон. В обществото повечето хора възприемат определен емоционален тон – социален, който е свързан с начина, по който биха искали да изглеждат в очите на хората. При азиатците например вътрешният емоционален тон е много по-висок, в сравнение със социалния. При скандинавците и северноамериканците обикновено е обратно – отвън емоционалният тон е доста по-висок, отколкото е реалното вътрешно състояние.” Не знам коя дефиниция е по-ясна?!
Този пуст емоционален тон на практика е свързан с всичко останало. Хората с нисък емоционален тон са много по-склонни да изпадат в зависимости. Зависимости от всичко. Лесно обяснимо е, ако на човек преобладаващо - вътрешното му усещане е минорно, то той ще има нужда, за да не се метне под влака, или да му се разхлопа дъската да извършва някакви действия, които да му поддържат емоционалния тон изкуствено над санитарния минимум: да извършва приятни за него неща, или неща, които да го измъкват от мъчителното му вътрешно състояние, да го разсейват временно или постоянно. С постоянното разсейване от това състояние е свързано и друго психологическо състояние: Алекситимия, правя уговорката, че това си е лично мое мнение, което означава, че не е много проверено, а по-скоро хипотетично. С постоянното избягване на подтиснатостта се свързва и друго опасно състояние, което се окачествява от специалистите като емоционален тон - 1.1 (скритата враждебност).
Хората изпадат в тези и други сложни психологически състояния подсъзнателно стремейки се да бъдат щастливи, когато вътрешно не са. По-лекият и обичайно срещан вариант е да изпадат в разни зависимости: наркотици, тютюнопушене, пиене, полигамия, садизъм, на някои просто им доставя удоволствие да си играят с хората, да им се подиграват, шопинг терапия, снобизъм, угаждане в яденето, пътувания, кръчми, чалга, всички дейности, извършвани от хората с цел да си доставят удоволствие, а не да се усъвършенстват, развиват или обогатят по някакъв начин. Това са слабостите на хората всеки на някъде го избива, а някои ги избива навсякъде. Някои от тези неща се тълкуват от нас – като избиване на комплекси, но виждаме, че проблемът е доста по-дълбок.
Зависимостта от любовта на друг човек е също едно от тези неща, които се оказват съществено важни за хората. До колко са жизнено важни зависи от емоционалния тон на конкретния човек. За това аз имам една сентенция собствено производство: „Не е сила, когато ти се пуши да намериш начин да се напушиш, когато ти се пие да намериш начин да се напиеш, когато срещнеш жената, която най-много си желал да намериш начин да спиш с нея, сила е, когато ти се пие да не пиеш, когато ти се пуши, да не пушиш, когато жената, която обичаш, лежи до теб да не я пожелаеш.”
Това означава, че удовлетворяването на желанията ти не влияе на чувството ти на удовлетвореност от живота – на щастието ти (пуритан). Високо тоновият човек освен, че не се притеснява от евентуална изневяра - не ревнува, той е по-надежден, защото самият той си е самодостатъчен, не би имал нужда от повече от една връзка, за да се намира в пълна хармония. С други думи няма да има нужда от нещо повече, след като и това което има му е предостатъчно и го прави дори повече щастлив от нужното му. Доказателството за това е отговорът на въпроса: какво търси човек, когато изневерява, какво търси човек, когато прави секс, не говорим когато го прави в периода на емоционално сближаване (единение). Търси и в единия и в другия случай нещо което му липсва, нещо което го прави щастлив и отговорът е, че колкото повече той самият е вътрешно щастлив толкова по-малко ще търси други външни начини да си достави щастие. На високотоновият човек може да се разчита повече, той не е свързал живота си с друг, защото е имал особена нужда от това – просто е обичал. И не е обичал, защото е получавал нещо жизнено важно за него. За това на него може да се разчита, че няма да предаде човека до себе си дори и да спре да получава. Това е любовта, когато обичаш заради другия, а не заради себе си. В тази любов гледаш максимално да даваш, което те прави и вътрешно свободен да си тръгнеш по всяко време. Стига да не си дал обещания. Това не е любов по принципа „обичам те означава – искам твоето съчувствие, твоята грижа за мен”. А е любов по принципа: „обичам те, ако се наложи ще влезна в огъня, или в Ада заради теб” (алтруизъм в разумни граници)........
След работа посетих Асен. Трябваше да свършим нещо по едни негови дела, за които логично не мога да говоря. Добре се получи, че освен това, свършихме и друго важно дело - вечеряхме. Асенко е голям почитател на скумрията, а на мен честно да си призная никога не ми се е услаждала така тази риба. Не забелязах да полага някакви особени умения по приготвянето, но явно и това, че той така искрено се наслаждаваше на яденето ми повлия и на мен психологически. Както се казва, храната най-вече трябва да се приготвя с любов. Което май за всичко важи,.... станахме такива в днешно време, че забравяме даже, че и любовта трябва да се прави с любов.
След като придобихме приятно ухание на риба, не беше трудно да убедим Аушра – жената на Асенко, че е по-удачно той да нощува при мен, за да може на сутринта да ме закара до летището.
Взехме си довиждане с Аушра и Бучкис (кучето им) доколкото е възможно да се говори с такова откачено куче и потеглихме с Голфа към квартал „Света троица”. Трябваше да оставя билети за концерта на „Мадона” на един приятел, нали знаете “Който казал и направил, е човек, който не казал и направил – лъв, който казал и не направил – магаре”. Аз не бях давал дума, но въпреки това ангажирах Томас - секретаря на Бирената партия да ми намери билети за Мадона. Лошото в подобни случаи е, че няма как да почерпиш такъв човек от благодарност, само бира пие, а в бира може да се удави, те доставят бира за концертите в България. Ако някой се интересува - аз лично няма да ходя на концерта, не защото Мадона не може да пее, по-скоро може, а защото заряза Гай Ричи. „Първия път го видях как играе тенис по бяла фланелка. Втория път го засякох да яде в ресторант. На третия гледах филма му «Две димящи дула». И си казах: «Трябва да се омъжиш за Гай Ричи». Той има такова чувство за хумор.“ — казва Мадона, пред английска ТВ станция. Впрочем не знам кой кого е зарязал, тя него или той нея, още по-малко кой е виновен за цялата каша, но не трябваше да се разделят... Солидарен съм с него единствено, защото сътвори един от най-добрите филми правени някога по мое мнение - „Револвер”, а в края на тази година очаквам от него филм за Шерлок Холмс.
След тази отбивка минахме през денонощно чейнч бюро – обмяна на последните левови наличности и продължихме към кв. „Надежда”. По пътя Иванушка ми се обади да се доуточним за посрещането в Дортмунд, дали съм му звучал заспал или нещо друго, но отправи твърде интересния въпрос и явно неоснователен дали ще е нужно да ме буди сутринта, за да не си изпусна самолета. Не си спомням в моята кариера на човек да съм проявявал немърливост към каквато и да е работа.... Длъжен съм да подчертая, че това до голяма степен се дължи и на изключителните ми приятели, за тях нямам думи и не веднъж съм казвал, че притежават не само част от сърцето ми, но и част от всичко което постигам. „Ако ученият човек, не разбира братството, наученото не си заслужава” /“Red Cliff”/. Но Иванушка тук вече се престара: да ми звъни от 2000 км. да ме буди в четри часа, защото видиш ли аз мога да счета за по-разумно и удобно да не се събудя – да си пропусна полета, да си зарежа уговорката, пътуването и Субаруто не на последно място и в крайна сметка удоволствието от това да ви разкажа моите впечатления и да ви накажа с неудобството да ги четете ;)
В квартирата. Последни приготовления, продължителни разговори на всякакви теми и към 2.00 сме заспали.
05.03.2009 г.
В 4.00 съм на крака. Последното не се получи толкова лесно с Асенко, но след известни уговорки и той стана. По пътя към летището си спомних как, когато бях дете и заминавах на някъде, се сбогувах с града, светлините по нощно „Цариградско шосе”, тези жълти – увехтели светлини, светлините на родния град, няма нищо по-уютно от тези жълти светлини за мен, но това е друга история.
5.00 Стария терминал. Swiss air. Чекиране. Тази авиокомпания си има специфична култура, обусловена от ниските цени на полетите. Контингентът, който пътува с техните самолети първо, че е разноцветен и второ е особено темпераментен. Явно по чисто икономически причини се използва старият терминал, като по едно и също време излитат няколко самолета за различни точки по света (летищните такси се заплащат от авиокомпаниите според натовареността на времето за излитане или кацане). Ясно е, че толкова рано малко хора ще имат авантюристичния дух да станат, за да заминат за някъде, освен ако не се водят от чисто икономическия смисъл на постъпката. Това обаче съвпадане на няколко техни полета причини на недобре организирания стар терминал стълкновение. Нормално е, никой няма да дойде на летището 2 часа преди полета, ходи се 1 час – стандартно. Успях да се натоваря на рейса отвеждащ към самолета 20 мин. преди обявения час за излитане, но не бях последен. Чакахме поне още 15 мин. докато дойдат всички. Някой обаче по-буйни личности от рейса взеха да негодуват към закъсняващите. За къде са се разбързали толкова?! Явно е, че организацията куца, а тя куца, защото сме с евтин полет, като не им изнася, да летят с Lufthanza, или да вървят пеша. Развикаха се на няколко закъсняващи, те им обясняват, че са се чекирали навреме, но при проверките има голяма опашка, а онези продължават да се репчат. Добре че не се бях разсънил, но се чудех как на тях им се разправя за глупости толкова рано сутринта. Последни дойдоха две момичета – на тях никой не се скара, интересно защо ли?! Настанихме се в самолета. Обясниха ни пак как се борави със кислородните маски, как се бяга към авариините изходи и потеглихме. До мен за добър късмет седна точно този неврозен млад човечец дето се репчеше най-много за неуредиците на летището и закъсняващите. Удобно беше, че ми е под ръка и лесно - с един два погледа се разбрахме, че имам намерение да си доспивам и ако продължава да дудне ще се приземи преди самолета.
Машината беше отново Airbus само че по-стар модел от тези на Bulgaria Air. Пилотът много бързо респектира с прецизните си действия, за разлика от стюардесите, които пообиколиха проформа и не забелязаха, че не съм си поставил колан. Заспах....
Следващото което видях беше ниско изкосената зелена трева на летището в Дортмунд.
Слезнахме от самолета, леко ръми, зеленина и свежест пълнят очите и дробовете ти. Пеша се добрахме до сградата на летището. Стана опашка на паспортната проверка.
Наблюдавах работата, мимиките, държанието, етикета на двамата проверяващи. Като че ли бяха роботизирани кукли. През живота си съм имал доста контакти и отношения с немци, дори един приятел – Марко Кьорнер, с когото разменяхме пощенски марки, той също се занимаваше с филателия. Немците са велик народ, никой не може да го отрече. След руснаците може би те са народът с най-много гениални писатели. Достатъчно е да спомена: Гьоте, Хайне, Шилер, Ерих Мария Ремарк, Томас Ман, Карл Май.....
Като че ли всеки немец е със синя кръв. Достатъчно е да сте гледали филма „Барон Мюнхаузен”, за да разберете що е това немецът: Весел, запазва духа си въпреки обстоятелствата, но също така горд, малко надменен, студен, дори безпардонен, с леко болнави амбиции, стимулирани от често основателното му чувство за превъзходство, които амбиции го тласкат непрекъснато напред.
Човек, който е живял там и се върне в България му прави веднага впечатление настроението на хората по улиците. България има много повече слънчеви дни. Психолозите казват, че климатът играе съществена роля върху настроението на човек. Сигурно е така, но явно има много по-важни фактори. Фактори, за които писах в разказа си за Москва – меланхолията на славяните. Дори и славяните да живеят в слънчева страна като България, то те са много по-замислени, много по-самовглъбени не казвам – меланхолични, това е друго. А немците като че ли напук на навъсения си северен климат са весели. Но обратното бих казал – може ние да изглеждаме тъжни, но вътрешно аз знам, че сме непреклонни – твърди и удовлетворени от това което сме, дори около нас всичко да се е объркало, щастието гори вътре в нас. Докато при немците –тяхната усмивка, като че ли е програмирана, по презумпция – не извира от сърцето. Забележителен белег на немеца е, че той е любезен, когато е на работното си място – от готвача до продавача. Достолепно стои на работното си място каквото и да върши, че дори и просяците изглеждат – достолепно, сякаш приемат занятието си за съвсем наред.
Летището се оказа – съвсем малко. Доста по-малко дори от софийския стар терминал. Иванушка ме посрещна с отлични домашно приготвени сандвичи и бутилка вода, които ми дойдоха прекрасно. По топло посрещане не знам дали организират някъде по света.
Похапнахме и си поговорихме за Дортмунд. Нашата крайна цел беше Билефелд. Но имах желание, така и така съм кацнал в Дортмунд – да го разгледам. Летището беше в покрайнините. До самия град имаше още доста път, а не беше в нашата посока, валеше, всички тези причини послужиха на Иванушка да ме разубеди. Това удоволствие ще го оставя за следващото ми гостуване. Дортмунд от културна, историческа или чисто естетическа гледна точка не е кой знае какво – това е индустриален град. За неговата атмосфера съм чел. Този град е изградил светлогледа на Макс фон дер Грюн. Исках да се потопя в света на моя любим немски писател - съосновател на дортумундското писателско дружество „Група 61”, поставило си за цел да отразява "света на индустриалния труд". Булевардите, улиците, сградите, индустриалните комини, хората - сред които Макс фон дер Грюн е съзерцавал, захапал любимата си лула. В мен Дортмунд до сега живееше като призрак – исках този призрак да оживее. Една непостигната цел...
“Wer nicht liest, der bleibt dumm, bis er stirbt”, Max von der Grün
„Който не чете, ще остане глупав, докато не умре”, Макс фон дер Грюн
Първа среща. Отправихме се към колата. Субаруто. Няма да ви описвам – знаете как е на първа среща с нещо за което си мечтал. Обикновено човек после се разочарова, но в този случай очакванията ми бяха надминати. Иванушка шофира към Билефелд (на 110 км. от Дортмунд). Денят беше четвъртак и бързо си припомних за задръстванията по немските магистрали, за които съм гледал по телевизията. За щастие задръствания имаше само на определени места, където имаше входове или изходи от магистралата.
По пътя се осведомих за транспортните порядки. Събота и неделя на товарните автомобили им е забранено да се движат по магистралите, освен тези които превозват бързо развалящи се продукти и имат за целта специално разрешително. Това добре, обаче чуден е фактът, че правителството не стимулира използването на алтернативен транспорт като влакове, защото цената на пътуванията по ЖП мрежата е много висока. Например за едно разстояние под 500 км. - около 60 евро. Електротранспорта в градовете също е доста скъп: трамвай, метро. Мисля че 2 евро - билета. Този факт на мен лично ми беше доста интересен. Защото уж германците се водят за много загрижени за околната среда, замърсяването и т.н., че чак и на нас ни дават акъл по тези въпроси. А тук явно шмекеруват.
Според мен така стоят нещата: те си прибират полагащия им се нефт, обаче нали знаете за Протокола от Киото, търговията с емисии въглероден двуокис и т.н. Тези емисии се измерват само от изгорелите газове в индустрията. Явно братята немци са се изхитрили да използват електрическата енергия, която при тях се добива в голям процент от възобновяеми и ниско емисионни източници (ветрогенератори, водни електроцентрали, АЕЦ и т.н.), за индустрията, за да отчитат ниски емисии и да не влизат в нарушение по протокола от Киото и да се налага да купуват квоти за въглероден двуокис. А нефта са го насочили към транспорта, от където той пак изгаря и отива в атмосферата, но не се отчита. И после ние сме били тъмни балкански субекти?! Май разликата е само в това, че техните далавари се наричат: икономика и политика. А нашите са просто: далавери.
Немските магистрали са известни в света и с нещо друго. Ако няма изрична табела на определено място за ограничение на скоростта, това означава, че няма никакво ограничение на скоростта. Това важи за всичките им магистрали всеки се движи с колкото може. Дори за Субаруто беше немислимо да лети в най-лявата лента. Без да правя реклама, но отново както в България 90% от автомобилите, които ни изпреварваха при скорост над 150 км/ч бяха BMW-та. В Германия се развива и туризъм на тази база, идват хора от цял свят, за да си покарат свободно спортните автомобили. Няма с какво друго да привлекат туристи и ето, че са измислили.
Град Билефелд, федерална провинция Северен Рейн-Вестфалия, най-голямата и богата провинция в Германия.
Навлизайки в Билефелд, Иванушка се зае да ми изяснява правилата за движение. И не беше излишно. В градовете на първо място са хората, ако блъснеш човек – винаги си виновен, дори да му е омръзнал живота и да си избере твоята кола, за да се метне под нея – пак си виновен. За това видиш ли човек спираш. След това са велосипедистите за тях има навсякъде, по всички улици – велосипедни алей, които са боядисани целите в червено (що боя е отишла само за тях). Нямаш право да навлизаш в техните алей. На трето място по предимство е градският транспорт, ако блъснеш рейс, или трамвай, освен че ще се размажеш, ами и ще си виновен. Изобщо сложна работа си е да шофираш там. Ако си с кола нямаш никакви права. Пълно е със знаци, имало законопроекти да намалят знаците по пътищата, защото прекомерната им употреба обърквала шофьорите. Един вид сега пешеходците ли да пазиш, велосипедистите ли да не притесняваш, от градския ли транспорт да бягаш, ами и на вскичкото от горе и един куп знаци трябва да четеш по пътя. На местата където можеш да си позволиш да натиснеш повечко газта има така наречените „Blitzer”. Снимат те и ти пращат картичка с глоба за празника.
След като ме запозна с всички «особености на националното шофиране» в Германия, Иванушка вече можеше спокойно да ми даде да покарам. Друго си е... Едно е очи пълни – ръце празни,... Друго си е да имаш физическо съприкосновение с колата, да усетиш вълнението на сърцето й, потреперването й при всеки твой досег .... какво да ви обяснявам, всеки е бил в подобна ситуация. Както казва Хенрих Сенкевич: «Любов, която желае да бъде само духовна, се превръща в сянка, а ако е лишена от духовно начало - в пошлост».
Пристигнахме. На паркинга вече можах да я огледам по-подробно, двигател, шаси, дребни екстри, глезотиики. Разгледах и жилищния блок. Много добре устроени са жилищните площи в Германия, блокове, къщи. Към блока имаше изградени множество стойки и заслони за велосипеди, мотопеди и детски колички. Чисто, подредено, поддържано. Не можеш да кажеш, че не се мърси, навсякъде ще се намерят хора да замърсяват с фасове и други небрежни дребни боклуци, но явно освен завишената съвест за пазене, някой и чисти редовно.
Качихме се горе. Посрещна ни Теодора – приятелката на Иванушка. Квартирата беше отлична. Практична и удобна боксониера.
Масата беше сложена, хапнахме палачинки, кой колкото може да носи. Имах избор дори и на легло. Избрах по-малкото разбира се, защото другото беше за тях двамата. Легнахме да почиваме. Аз се замислих за някои неща. За гостоприемството, за дома. От по-малко от 2 часа съм при Иванушка и тук вече се чувствах повече у дома си от колкото в действителния си дом, ако мога така да я нарека квартирата в Надежда. Домът това не са четирите стени между които се намираш, домът това са хората между които си. Не е лошо от време на време човек да се почувства у дома си J
Явно от това приятно чувство съм заспал бързо...
Някъде след 14.00 часа се разбудихме. Приготвихме се за излизане и потеглихме. Първо закарахме Теодора на работа – беше на смяна. Там студентите обикновено работят по няколко неща, за да връзват финансиите. После посетихме Sparrenburg Castle най-голямата забележителност и емблема на града. Малка средновековна крепост: парк, бойна кула, крепостни стени, кладенец, подземия, бездънен ров за непослушните, общо взето всички екстри си е имал местният владетел.
Билефелд се води университетски град, с население около 350 000 души, сред 20 –те най-големи градове на Германия. Футболният му отбор е Арминия Билефелд. За съвременният човек може би най-забележителното е, че от този град тръгва да завзема света D-r Oetker (д-р Йоткер) със свойте бакпулвери. „През 1891 г. Д-р Аугуст Йоткер се занимавал в аптеката си в Билефелд с разработката на бакпулвера. Най-накрая през 1893 г. той предложил на пазара Бакин, разфасован в малки пликчета точно за 500 г брашно. Това улеснило невероятно труда на домакинята, защото в сравнение с други добавки за печене Бакин бил с неутрален вкус и мирис и можел да се съхранява. Истинската сензация обаче била, че поради високото качество на суровините и точното им съотношение Д-р Йоткер можел да гарантира успеха на всеки сладкиш. Така се родил един от първите маркови артикули.”
По време на обиколката в колата звучеше радио ”Eins Live”, отличен подбор на музиката, включително и добри немски парчета, които комерсиализираният англоезичен свят, в който живеем не пропуска до нас. Всяка песен ти напомня, че животът е един (Eins Live) и трябва да го изживееш по най-добрия начин.
Може да се каже, че се намирах в меката на сладкарската промишленост. По този случай при разходката из центъра естествено посетихме и една сладкарница. Немците на повечето сладки неща им казват просто „Kuchen”. Което в буквален превод означава „сладкиш”. Ненадминати са в тези неща....
Първото нещо, което си купих на една бензиностанция, пристигайки в Билефелд, беше великолепна пура. Времето беше отлично за настроението ми, градът също. Вечер е, ръми, свежест и спокойствие, класическата немска архитектура пропита от готически елементи те заобикаля, не ти остава нищо друго освен да вдигнеш яката си и да запалиш дълга и силна пура, която да те потопи напълно в атмосферата, да те изведе от всички други мисли и чувства, за да остане в гърдите ти усещането за незабравимия миг.
Има един израз „в мъглата”. Естествено Иванушка кара навръщане. Изискваше се известно време на психологическа подговотвка за вечерята след тази пура. Хапнахме доволно, вече минаваше 23.00 часа.
Когато си далеч от дома, дори и часовата разлика да е само един час, времето тече по друг начин, сякаш си извън времето, независим си от него. Може по всяко време да ти се доспи, или изобщо да не ти се спи.
Без да подозирам какво ни очаква, се заприготвяхме за лягане. Не помня как точно започна разговорът, но докато Иванушка се щуркаше напред назад, с Теодора започнахме сериозен дебат. Всичко започна от думата „ревност” и продължи през всички свързани с това психологическо явление неща: като любов, привързаност, зависимост, емоционален тон, вярност.
Крайъгълният камък беше моята теза, че ревността не е добър признак за една връзка, че любовта може да бъде съвсем истинска и реална и без човек да изпитва ревност и че това дори е по-добрият вариант. Но реално ако си помислим, основателно всеки би си задал първоинстинктивно въпроса: що за любов е това – щом няма привързаност. И действително обществено прието е партньорите в една връзка да се ревнуват, да се страхуват да не изгубят половинката си, ако това се случи дори и за един миг да не притежават другия - да страдат. Тези неща са дотолкова обичайни, че дори са залегнали и регламентирани в закона. Най-лесното е аз лично да заема пристрастна позиция по въпроса като общо взето принципен юрист и вярващ човек. Но казусът е доста по-сложен и решаването му ни дава обратни на очакваните резултати.
И възможно ли е все пак да съществува връзка, в която партньорите да държат един на друг, но да не се ревнуват. Аз бих казал, че е възможно и дори тази връзка ще бъде по-здрава да не кажа по-извисена духовно, защото липсата на ревност (желанието за притежание и яростта срещу свободата на човека до теб) е гаранция, че държат не на това което получават от теб, а на теб самия. Човекът не е това което дава, човекът е това което е и ако любовта ни е истинска, трябва да продължим да го обичаме дори и да му бъде отнета възможността да дава, дори и да не бъде с нас! Тази теза бих защитил пред всеки. Тук ще се спра на най-общите принципи, които се опитах да изложа пред Теодора тази нощ във времето между 23.00 и 03.00 часа.
Има една психологическа теория за емоционалния тон. Емоционалният тон – това най-общо казано е чувството за вътрешна удовлетвореност, което чувство обективира в постоянното ти вътрешно настроение. Не това настроение, което показваш пред другите, или това настроение което се опитваш да поддържаш изкуствено като извършваш приятни за теб неща, избягвайки неприятните. Това е моята дефиниция на понятието, а литературната изглежда така: „Хората имат обичаен, вътрешен емоционален тон, който е характерен за тях – това са самите те, без маска, в обичайната си среда. При различни случки и събития този тон се изменя – т.е. има и ситуативен емоционален тон. В обществото повечето хора възприемат определен емоционален тон – социален, който е свързан с начина, по който биха искали да изглеждат в очите на хората. При азиатците например вътрешният емоционален тон е много по-висок, в сравнение със социалния. При скандинавците и северноамериканците обикновено е обратно – отвън емоционалният тон е доста по-висок, отколкото е реалното вътрешно състояние.” Не знам коя дефиниция е по-ясна?!
Този пуст емоционален тон на практика е свързан с всичко останало. Хората с нисък емоционален тон са много по-склонни да изпадат в зависимости. Зависимости от всичко. Лесно обяснимо е, ако на човек преобладаващо - вътрешното му усещане е минорно, то той ще има нужда, за да не се метне под влака, или да му се разхлопа дъската да извършва някакви действия, които да му поддържат емоционалния тон изкуствено над санитарния минимум: да извършва приятни за него неща, или неща, които да го измъкват от мъчителното му вътрешно състояние, да го разсейват временно или постоянно. С постоянното разсейване от това състояние е свързано и друго психологическо състояние: Алекситимия, правя уговорката, че това си е лично мое мнение, което означава, че не е много проверено, а по-скоро хипотетично. С постоянното избягване на подтиснатостта се свързва и друго опасно състояние, което се окачествява от специалистите като емоционален тон - 1.1 (скритата враждебност).
Хората изпадат в тези и други сложни психологически състояния подсъзнателно стремейки се да бъдат щастливи, когато вътрешно не са. По-лекият и обичайно срещан вариант е да изпадат в разни зависимости: наркотици, тютюнопушене, пиене, полигамия, садизъм, на някои просто им доставя удоволствие да си играят с хората, да им се подиграват, шопинг терапия, снобизъм, угаждане в яденето, пътувания, кръчми, чалга, всички дейности, извършвани от хората с цел да си доставят удоволствие, а не да се усъвършенстват, развиват или обогатят по някакъв начин. Това са слабостите на хората всеки на някъде го избива, а някои ги избива навсякъде. Някои от тези неща се тълкуват от нас – като избиване на комплекси, но виждаме, че проблемът е доста по-дълбок.
Зависимостта от любовта на друг човек е също едно от тези неща, които се оказват съществено важни за хората. До колко са жизнено важни зависи от емоционалния тон на конкретния човек. За това аз имам една сентенция собствено производство: „Не е сила, когато ти се пуши да намериш начин да се напушиш, когато ти се пие да намериш начин да се напиеш, когато срещнеш жената, която най-много си желал да намериш начин да спиш с нея, сила е, когато ти се пие да не пиеш, когато ти се пуши, да не пушиш, когато жената, която обичаш, лежи до теб да не я пожелаеш.”
Това означава, че удовлетворяването на желанията ти не влияе на чувството ти на удовлетвореност от живота – на щастието ти (пуритан). Високо тоновият човек освен, че не се притеснява от евентуална изневяра - не ревнува, той е по-надежден, защото самият той си е самодостатъчен, не би имал нужда от повече от една връзка, за да се намира в пълна хармония. С други думи няма да има нужда от нещо повече, след като и това което има му е предостатъчно и го прави дори повече щастлив от нужното му. Доказателството за това е отговорът на въпроса: какво търси човек, когато изневерява, какво търси човек, когато прави секс, не говорим когато го прави в периода на емоционално сближаване (единение). Търси и в единия и в другия случай нещо което му липсва, нещо което го прави щастлив и отговорът е, че колкото повече той самият е вътрешно щастлив толкова по-малко ще търси други външни начини да си достави щастие. На високотоновият човек може да се разчита повече, той не е свързал живота си с друг, защото е имал особена нужда от това – просто е обичал. И не е обичал, защото е получавал нещо жизнено важно за него. За това на него може да се разчита, че няма да предаде човека до себе си дори и да спре да получава. Това е любовта, когато обичаш заради другия, а не заради себе си. В тази любов гледаш максимално да даваш, което те прави и вътрешно свободен да си тръгнеш по всяко време. Стига да не си дал обещания. Това не е любов по принципа „обичам те означава – искам твоето съчувствие, твоята грижа за мен”. А е любов по принципа: „обичам те, ако се наложи ще влезна в огъня, или в Ада заради теб” (алтруизъм в разумни граници)........
*****
Теодора учи психология в Билефелд, затова спорът ни продължи до 3.00 часа. Всеки има право на мнение и на светоглед. Това не коментирам. Чудя се само защо в Германия не ги запознават по психология с теорията за емоционалния тон. В подобни случай винаги се сещам за един разговор. Имах честта една вечер да гостувам заедно с един от Директорите на „Петрол” АД на наш общ близък. Задочно вече го познавах – човекът с големи възможности, дъщеря му завърши средно образование в частно училище в Швейцария, по онова време учеше висше в Англия. Принципно – какво по-добро да искаш за детето си от това. И какво ми казва той: „Ти си за завиждане, че учиш в България!” Гледам го аз като застрелян, най-малко това съм очаквал да чуя тази вечер. Той не изчака да изкажа изумлението си. Каза просто: „ти поне знаеш какво учиш.” Няма нищо по-добро от това да учиш на родния си език. Да оставим това, че освен ако не учиш медицина, то образованието в повечето западни университети е доста по-общо културно, ако мога така да се изразя, особено ако е редуцирано като за чужденци. Пример: моя позната, учеща някакъв вид икономика в американски университет в Щраузунд - Германия, положи изпит по Финанси върху материал от 30 страници и имаше сериозни проблеми със схващането на материала, че даже и кошмари сънуваше във връзка с това. Нашият учебник по Финанси беше около 500 страници, имахме и задачи на изпита. Много подобни примери имам от хора зад граница. Имам и приятели, учещи медицина за тях смело твърдя, че учат много сериозно, но само те.
По останалите науки не бих казал. Знаете как е. Дори да учат по една и съща учебна програма с немците, то отношението към чужденците е друго, по-благосклонно. В разумните държави се стимулират и дотират от държавата чуждестранните студенти. Първо, това си е внос на мозъци и работна ръка, а за силно развити индустриални държави като Германия с демографска криза и свързаното с нея застаряване на населението е жизнено важно. Второ, в най-лошия случай, ако завършилият студент се върне в родината си, то това се превръща в износ на култура. Този човек си остава възпитаник до някаква степен на тази държава – приятел ако щете го наречете. Те са си направили сметката. Жалко, че ако приемем България чисто условно за физически организъм - човек, то по пирамидата на Маслоу все още сме много надолу, за да се замисляме сериозно над тези неща. Гледаме да издрънкаме чуждестранните студенти по всевъзможни, включително и недотам законни пътища с високи такси при никакво осигуряване на условия. Създаваме вместо посланици на българската култура и наука, хора обидени на България, а за обидата, знаем приказката за мечката. За това от 500 гърци преди години сега на година идват 50 в най-добрия случай. Пример в това отношение е Консерваторията (Национална музикална академия „Панчо Владигеров”). Свалям шапка на Георгия, за начина по който приема нещата, аз лично не ги приемам толкова спокойно! Срам ме е да погледна в очите приятел, с когото институция на Българската държава се отнася по този начин!...
06.03.2009 г.
Сутринта се разбудих към 10.00 часа. Неотменният за тези земи климат отново беше на лице – леко мъгливо, леко дъждовно, свежест. Теодора вече приготвяше закуска, която бързо влезе в употреба. Закарахме я отново на работа, след което се прибрахме и Иванушка се захвана да се приготвя за заминаването, което ни предстоеше следващия ден. Какво се щуркаше толкова напред - назад не знам, но докато го чаках съм заспал. Към обед той вече беше готов. И се отправихме първо на пазар в близкия супер маркет. (всеизвестно е, че в Германия няма квартални магазинчета, пазаруването е от големи супери като нашите Била). При това кратко пътуване, в което аз шофирах забелязах, че не е чак такава пословична учтивост по немските пътища. Само на паркинга пред магазина първо един ме засече, а друг се намъка нахално на място, на което аз бях тръгнал да паркирам. Все пак каквото и да е аз лично до последния си миг на чужда територия си се чувствах на гости и не предприемах обичайните мерки. Не приемам за нормално да давам акъл на който и да е как трябва да се държи в собствената си държава. Освен основното пазаруване на провизии за вкъщи, за пътуването и за София, върнахме и шишета. Във всички магазини има машини за пластмасовите и стъклени шишета от кола, от минерална вода, бира и т.н., като за всяко шише ти се дават пари, например около 15-20 цента. 5 шишета - евро. Това се казва екологична политика. И не е срамно за никой да върне старите си шишета, след като е забранено да ги изхвърляш на други места. Спомням си, че едно време и при нас се изкупуваха старите кофички от кисело мляко.
Цените в Германия има заблуждение сред някои мой познати, че са по-ниски от българските. Не е така. Някои неща като олиото например са доста по-евтини, други са доста по-скъпи.
Закарахме покупките и отидохме да вземем Теодора от работа. За обед посетихме университета. Университетът в Билефлед, чисто като ахитектура не впечатлява. Нова сграда. Няма я тази типично академична атмосфера, в която очаква човек да се потопи на подобно място. Прилича повече на летище, или мол, от колкото на универтитет. За сметка на това са създадени всички удобства за студентите. Огромен 3-4 етажен паркинг, басейн, отлични спортни терени и съоръжения, стол, кафетерия, ресторант, различни магазини. Академично изглеждат единствено аулите - амфитеатрален тип, приглушена светлина, много добре съоръжени с всякаква мултимедия. Университета има и постоянно действащ пункт за кръводаряване. И най-интересното – ядрен реактор. Този реактор към университета, освен чисто учебно предназначение за бъдещите ядрени инженери, има и важна роля в целия град. На него се дължи голяма част от топлата вода и електричеството на града. Така като го гледах, изглеждаше доста по-ненадежден от нашите 3-ти и 4-ти блок на АЕЦ Козлодуй, но да не отварям приказка по този въпрос.
След тази кратка обиколка се отправихме към Кафетерията (Cafeteria). Този тип заведение за обществено хранене има малко общо с кафето, дори може изобщо в подобно да не се предлага кафе. Нещо средно между ресторант и стол е. Изборът от основни ястия беше в духа на Германия – все сериозни, тежки ястия с меса, със задушени зеленчуци или картофи приготвени по различни начини към тях. Най-впечатляващото беше щандът с Kuchen-ите. Всичко на всичко към 4 метра дълъг, иска ти се да опиташ от всичко. Такова чудо не бях виждал и това в една обикновена университетска кафетерия. Избрах си две неща, които хапнах след основното ястие. Тези два сладкиша направо ме изстреляха в орбита. Не знам как бяха приготвени, какво са правили и стрували с тях... Такава сила ми дойде и такъв хъс. Добре че Иванушка и Теодора бяха настоятелни, защото сигурно можех да остана там поне още няколко дни без да ми омръзне. Царе са немците на сладките неща. Може да влагат много труд и материали в изработката им, което да качва цената им доста, но си заслужава дори само заради тях да се иде до Германия. Приятното усещане след това похапване продължи няколко часа, в които си мислех, че ако всеки ден се храня в тази Кафетерия то сигурно за една година ще кача поне 30 кг. телесна маса, а за постиженията в залата за тренировки да не говорим.
Отправихме се към центъра за последни покупки, които бях планувал да направя преди заминаването. Паркирането е платено, но с апарати. Пускаш монета точно за колкото време искаш да престоиш и апарата ти дава билет.
Тук е мястото да изложа последните си впечатлени и наблюдения от немския бит. Може да не е евтино от наша гледна точка, но всичко е уредено по максимално прагматичен и справедлив от тяхна гледна точка начин, което предполага спокоен живот.
Здравеопазването. Внасяш здравните си осигуровки, около 60 евро на месец. Като срещу това можеш да посетиш безплатно всеки специалист без да ти е нужно направление от личния лекар. Предписаните ти лекарства са безплатни. Отиваш с рецептата в Аптеката и си получаваш аспирина, антибиотика или там каквото е - безплатно.
Застраховката гражданска отговорност на автомобилите – се определя според изминатите километри. Не един дядо, който изважда стария си мерцедес веднъж в годината, за да иде на санаториум с бабата да плаща едно и също с някой доставчик на пици, който изминава на ден из града повече от 100 км. и е с несравнимо по-висок риск от инцидент. За сметка на това, понеже застраховките са зависими от пробега, се носи наказателна отговорност, ако си играеш с километража – пренавиване. Има си начини за следене на тези неща (например в сервизите, техническите прегледи) и ако някои реши да хитрува, ще му излезе по-солено от колкото да си плати гражданската. Прост принцип за регулация: не определяй високи наказания, ако не може да се приложи ефективен контол, никога и нищо не може да спре със 100% ефективност престъпника или нарушителя, освен неговото собствено решение да не нарушава. Създай повече пречки за нарушителите, така че да им улесниш максимално избора да бъдат порядъчни. (прост пример за таква регулация е легналият полицай на улиците пред училищата – не законът, не съвестта, не страхът, а изборът на самия шофьор да премине невредим обезопасява улицата).
За това като си вземеш кола със сервизни документи от частно лице в Германия и пише 130 000 км., значи е на 130 000 км.
Проблем с водата. Парадокс – тази северна държава с толкова много валежи има сериозен проблем с питейната вода. Строго се следи да не се използва за поливане, миене на автомобили и балкони. Почвата е много рохка – всичко което падне от небето мигновено попива, изчезва в недрата на земята, а подпочвените води се изливат в океана. За това водата от улуците се събира за напояване през лятото. България има много водни ресурси не само заради множеството си планини, а и заради глинестата си почва.
Стимулиране на браковете, сериозни данъчни облекчения за сключилите брак. За това редица от браковете са фиктивни, масова практика. Понеже има и изискване да живетя заедно, много често си живеят заедно, но всеки си води самостоятелен живот, който няма нищо общо с живота на другия. Много сериозно се субсидира и раждаемостта. За сметка на това - строг контрол над отглеждането на децата, за да не се превърне това във вид бизнес за някои. Децата се водят на чести задължителни медицински прегледи, наблюдават се от социални работници.
Съблюдаване на реда. Прави впечатление полицейското присъствие и в България, и в Русия, и в Сърбия дори. По пътищата, в градовете, контрол навсякъде. Основният принцип в Германия е изразен красноречиво пред Централния полицейски участък на Билефелд: кръг от камъни, всеки с надпис: „А” наблюдава и ще обади за „В”, „В” наблюдава и ще се обади за „С”, „С” наблюдава и ще се обади за „D”, и така всички камъни в кръга се наблюдават и контролират един друг. Докато в България, явно още ни държи комплексът от Държавна сигурност и тази гражданска съвест наричаме: изпортване, предателство, клюкарство или друго, то там на гражданина се вменява дългът да обади съседа си, ако съседът му върши нещо нередно. Всеки отговаря за реда и сигурността в една държава!
*****
Вечерта бяхме поканени на гости у сестрата на Иванушка. Христина живее със семейството си в китно кварталче с прилежно подредени еднотипни къщички от двете страни на улицата. Тези типично западен стил улици, разкриват още една черта на нацията. Осъзнатостта на социалния статус. Българинът явно отново поради разни исторически комплекси, или просто темперамент винаги се стреми да бъде различен. Ако съседът му е с дувар метър и петдесет, той ще направи 2 метра, ако съседът е с басейн 10 метра, той ще направи олимпийски, друг е въпросът после как ще го напълни с вода. Все се стремим да се покажем по-хитри, по-умни, по-богати, по-красиви от останалите. То не че не сме, но толкова ли е важно да си мериме нещата по големина. Да надскачаме непрекъснато възможностите си, само и само да си качим изкуствено (без покритие) нивото. Това там го няма. За това къщите са горе-долу еднакви и е важно да имат номера, за да не се прибереш у комшиите по погрешка.
Един познат беше живял в Белгия известно време, разказваше, че там може баща ти да има Бентли, но ти ще караш Голф и ако излезеш с по-голяма кола ще те съдерат от майтапи: „За какво ти е тази кола, да не би онова ти достойнство да е прекалено малко?!” Когато можеш сам да си го позволиш, без това да ти се отрази на състоянието – това вече е друг въпрос. Има си определени норми в тези неща. Всеки трябва да си изгради някакъв рационален критерии. За мен лично не е разумно да давам за автомобил повече от това което мога да спестя без притеснение за половин година. Да не говорим да тегля кредит или нещо подобно.
Тази подреденост в мислите и действията на немците създава уют, където и да си. На улицата се чувстваш като у дома си, защото нищо не ти е чуждо, непонятно. Нищо не те дразни. Ексцентризмът е оставен може би само за спалнята и за изкуството.
Семейството на сестрата на Христина. Бих го нарекъл немско - българско семейство. Не защото има немска кръв и тя и мъжът й са чистокръвни българи, респективно и синът им и детето което чакат след няколко месеца да се появи на бял свят. Но по душа са немско-българско семейство. Съчетават в живота си и немските традиции и българските. За съжаление при този тип семейства на немското се дава приоритет. Лека – полека асимилацията си казва думата. Детето са го закърмили с немска реч. Иванушка даже е изказвал недоволство, че в началото е говорило слабо и то с акцент български. Това означава, че детето мисли на немски. Христина казва: „искам той да е първи в училище и в живота за това наблягаме на немския!” На мен лично твърде съмнителни ми се струват подобни амбиции, но за това ще стане дума по-късно.
Направихме хубаво гостуване, поиграхме си с малкия, взехме един куп подаръци за родителите в България и потеглихме рано-рано, защото на следващия ден ни чакаше дълъг път.
Още по-пътя към вкъщи се заформи спор относно подготовката. Аз настоявах да приготвим сандвичите тази вечер и утре сутринта да станем по-рано и да потеглим. Иванушка обаче по-ларш го кара и първо не искаше тази вечер да се занимава със сандвичи и воторо искаше да си поспи повечко сутринта. До Виена, където имахме резервация за нощуване имахме близо 900 км. Не се знае какво може да стане по пътя, колкото и да сме със супер сигурен автомобил, това е път и гума се пука и задръствания има по немските магистрали, всичко може да се случи. Аз лично ако мога да избегна известен риск бих го избегнал. Винаги тряба да се пътува с известен резерв от време и не пречеше, ако му се спи на сутринта, просто да се премести от леглото в колата и да си доспива по пътя. Стигнахме до известен консенсус за 7.30 - час на ставане. Аз исках 6.00, той 9.00, та по средата. И сандвичите ги оставихме за сутринта.
Заприготвяхме се за лягане, но отново плановете за наспиване се провалиха. Този път с Теодора захванахме другата най-важна тема за човечеството – Вярата.
Както не е нужно да живееш с един човек цял живот, за да разбереш що за човек е, добър или лош, подходящ, или неподходящ, така и не е нужно да прочетеш всичко за Православната Вяра, за да разбереш безпогрешната й мъдрост, унищожаваща категорично всякакви противостоящи аргументи. Нямам претенцията за особено религиозен и просветен, дори със сигурност съм много далеч от представата за същинското християнско смирение, но което си го знам, го знам, което съм го проверил, изпитал, видял и преживял в собствения си опит и емпирически наблюдения над света, ... в тези неща съм убеден.
Това което ме дразни е защо някои хора се опитват да оправдаят неверието си и спорят. Еми хубаво, не вярвай, трайкай си там, живей си живота както намериш за добре и толкова! Никой не те гони, нито укорява за избора ти. Защо ти е нужно това – да се оправдаваш за това, че не вярваш?! Сякаш сам знаеш, че не си прав, че трябва да вярваш, но понеже Господ не е слезнал и не ти е дал ясни доказателства и достатъчно причини да вярваш, се оправдаваш с какво ли не. Свещениците ти били криви, догмите ти били криви, били написани от хора, не в днешно време дори не са написани от хора, а от компютри, ама кой седи зад тези компютри и кой натиска клавишите на клавиатурата и кой е седял зад тези хора и кой им е дал тези познания неопровержими до ден днешен, т.е. вечно истинни, преди толкова хилядолетия?!
Първо за това Вярата се нарича „Вяра”, защото трябва да се вярва въпреки всичко, а може да се вярва в нещо въпреки всичко, ако си убеден, че така тряба да бъде. А да се убедиш трябва сам! Дори всичко наоколо да те убеждава в обратното. Ако вярата беше сигурна, то нямаше да е вяра, а щеше да е корпорация, за която щяхме да работим. Т.е. щеше да е сигурно за кого какво правим и цялото ни занятие тук щеше да е лишено от смисъл.
В УНСС преподавателят ни по философия ни зададе същия въпрос, щом Бог е всесилен защо не ни докаже съществуването си? Много глупав въпрос. Ако всеки знаеше със сигурност, че има Бог, че има Ад и Рай и че всичко е така както го пише в светите книги, то кой нямаше да стисне зъби, да живее тук според правилата и после да си свирка Горе?! Философията на Вярата е, че човек трябва да следва Божиите повели въпреки всичко и само тези които устоят, запазят и засвидетелстват вярата си чрез делата си въпреки всичко, те са хората, от които Шефа Горе има нужда, а за какво сме му нужни, това вече ще разберем когато му дойде времето. Има неща, които също като това няма начин да се знаят със сигурност, защото стоят в основите на системата.
Т.е. ние трябва да спазваме тези повели, не толкова за да се спасим от Ада и да купонясваме в Рая, а да имаме вътрешното убеждение, че Божиите повели са правилни и трябва да се следват, че дори и да няма наказание или награда след това. За това съмнение за неговото съществуване винаги ще има. По този начин праведен ще бъде само този с вътрешно убеждение, а не този който го е шубе от Ада. Само този който избере по-трудния път, защото е убеден, че е правилен, дори и с риска нищо да не постигне с това.
Ясно е, че хората, имащи навика да оправдават неверието си, или да „вярват пасивно”, без това да се изразява в дела, а само в спазването на определни традиции, търсят известна застраховка. Подсигуряване на съвестта им, вместо да се замислят по-задълбочено над нещата. Не вярваш, защото така е по-лесно – не спазваш едни правила, правиш си каквото искаш, съвестта ти не те мъчи.
Има и друга група хора, включително и сред близките ми – лесно обезверяващи се. Всеки път едно и също нещо. Малко да се наклони каруцата и вече „какъв е този Бог?!”, „няма Бог”, „ако имаше Бог нямаше да се случват подобни неща”.
Веднага правя паралел между тях и тези Българи (не случайно с главна буква), които са били 5 века под робство. Ако ние се обезверим, трябва да си зададем въпроса, какво ги е държало тях, по-мъдри ли са били, или по-силни духом. Защото те са имали несравнимо повече основания да се съмняват, да се обезверят, да склонят глава, да приемат мюсюлманската вяра, която да им гарантира равноправие в рамките на Османската империя. Толкова ли по-мъдри, по-задълбочени са били от нас, че да разберат, че това което са преживели е било изпитание, най-ужасното изпитание, не са намирали упование почти в нищо, били са сами. Те не просто са преодолявали едно изпитание, те са сътворявали едно чудо, 5 века под засилената асимилаторска политика на османците, под ятагана, кой би издържал?! Мисля че повечето от нас са запознати с романа на Антон Дончев – „Време разделно” и едноименния филм по него.
Колко по-лесно е било да си кажат: „Явно няма Бог, няма Света Троица, няма Богородица, защото ако ги имаше, щеше ли мюсюлманите да ни поробят. Явно има Алах, а нашият Бог е бил илюзия.”
Познавам хора и вие също със сигурност познавате, които са губели за един миг, за броени дни са разбирали, че са загубили всичко, което е имало значение за тях: здравето, любовта, свързаните с тях – всички останали мечти..., но не са губели едно – вярата си, защото ако си в подобно положение, това най-малко означава, че няма Бог, напротив, това означава точно обратното. Както казва Ботев: „Бог не наказва тези, които мрази” Това означава, че ти губиш всичко, защото Шефа Горе, има планове за теб, защото Го е грижа за теб, а не обратното.
На обезверяващите българи давам само един цитат от Ал Масуди /X век/ - арабски иторик и пътешественик:
"Бурджаните (българите) са огромен, могъщ и войнствен народ, който е подчинил всички съседни народи. Един бурджански конник може да излезе на глава на 100 или 200 конници от неверните....”
Аз съм наследник на тези българи! Вие от кои сте?!
Ясно е, че и в цитата на Ал Масуди и в Православната християнската история има много хиперболи и метафори, но не за тях трябва да се хванем, а за това, че щом са употребени, значи ефектът върху наблюдателите, описващи събитията е бил поразителен, възхищението им неудържимо. А и логиката стига да се използва в достатъчна дълбочина си казва думата. Доказателствата за всичко което казвам са навсякъде около нас, не е нужно да четеш, или да питаш, за да ги забележиш. За това оправдание както се казва в светите книги има само за тези, които не знаят, че съществува вяра.
Другият болен казус. „Аз вярвам в нещо си, даже май че съм православен християнин, но не приемам църквата, свещениците...” (даже ги наричат поповете), както и казват „На Попа”, а не „На Патриарха” за известния пощад в София.
Добре де, от къде това неуважение. А вас искате да ви уважават нали?! А вие случайно да сте съвършени?! Или сте просто хора, като тях. Вярно е, че приемайки свещенослужителското поприще човек трябва да се ограничава от много неща, но никои не е съвършен, във всяко стадо има черни овци. Те си отговарят за действията наравно с всички нас. Но пак ли се оказват толкова недалновидни и прости възрожденските българи поборници за българската свобода, че толкова труд са си създали да се борят за независима Българска църква. Нима ако тази институция не беше от значение щяха да се борят за това – да имаме самостоятелна екзархия и да не сме пряко подчинени на Цариградската църква.
Така както Държавата има нужда от своята администрация, за да функционират законите, така Вярата има нужда също от своята администрация, за да се съхрани и да функционира.
Така както обичаме днешната несъвършена държава – България и не трябва да поругаваме, нито името, нито флага, нито герба, така трябва да се отнасяме поне с нужното уважение не само към Вярата, а и към църквата. Защото както дължим много на държавността в миналото, на хората които са се преборили с цената на собствената си кръв да ни има нас физически, така дължим много и на Вярата и църквата с нейните служители като св. Патриарх Евтимий Търновски, чийто площад наричаме просто „Попа”,... за да ни има нас духовно.
„Най-незабравима и покъртителна ще си остане неговата последна проява на добър пастир, който не бяга, когато види врага и не оставя своето стадо на вълчия произвол, а полага душата си за своите духовни овци (Йоан 10:11). Царят напуснал столицата, а патриархът – не! Затова с пълно право така хубаво се изразява за него народният поет Вазов: "Евтимий, на Търново в дните ужасни последний бранител и последний цар!". На 17 юли 1393 г. пада Търново под напора на завоевателните османски орди и при предателската услуга на един другородец! Патриарх Евтимий имал гражданската доблест и пастирската смелост веднага да се яви пред гордия завоевател, за да моли пощада за мирното население. Неговата осанка и светла личност внушили почит дори в поробителя и патриархът получил обещание, че ще се изпълни молбата му. Но завоевателят се стремял с всички средства да затвърди властта си, без да се подчинява на общоприети нравствени закони, нито на чуждите трогателни молби, нито дори на собствените си честни обещания. Наскоро последвало избиването на 110 столични първенци, събрани с измама от врага в една от градските църкви. Тогава патриархът, като истински бранител, смело изобличил лукавия управник, който не щади своите нови поданици и не уважава своята собствена дума. Заради тази му смелост завоевателят го осъдил на смърт чрез посичане при Лобната скала в Търново. Обаче става чудо, толкова необходимо като психологическа поддръжка както за патриарха, комуто предстои още да страда в продължение на останалия си живот, така и за нещастния народ, който в многовековното си робство не трябва да губи упованието си в божествения промисъл: в момента на убийственото замахване, ръцете на палача се вцепенили и мечът паднал на земята. В 1394 г. патриарх Евтимий бил изпратен на заточение на юг, вероятно в Бачковския манастир. Раздялата на архипастира с паството е описана трогателно от автора на житието му, Киевския митрополит Григорий Цамблак: "Той излизаше заедно с народа като втори Йеремия, при което самите камъни на града плачеха със сълзи!" Всеки желаел силно да се доближи до великия заточеник: едни целували ръцете му, други нозете му, трети полите му; някои късали тревата на стъпките му за благословение и спомен, а други отдалеч измолвали неговия прощален благослов. Някой плачевно се провикнал: "На кого ни оставяш, добрий пастирю?" А той – и сам просълзен – отговорил: "На светата Троица ви оставям – и сега и навеки!"”
*****
На сутринта естествено след тези разговори ставането не беше много лесно. Приготвихме се, багаж, ядене, сандвичи за изпът, Теодора ни беше направила Чийз кейк. Поздравявам я за творението! За първи път ядох подобно нещо и ще си остане едно от най-вкусните неща, които съм ял. Изобщо немската кухня много ми допадна. Ако нямах определени цели и ангажименти, свързани с България, или чисто и просто ако я нямаше България, сериозно щях да се замисля над идеята на Иванушка след дипломирането си по Право да запиша там магистратура с перспективата да остана за постоянно. Благодаря му за тази сърдечна покана и честно казано не е изключено да направя там един ден поне специализация след като си завърша тук магистратурата по Икономика.
Потеглихме. През навигацията си пуснахме музика, която интелигентно прекъсваше, когато трябваше да ни се съобщи за промяната на посоката. Първите 450 км. шофира Иванушка. Което беше свързано с определени емоции. Попаднахме в 10 километрово задръстване по една магистрала, поради ремонт на пътя. После за малко щеше да ни свърши бензина. Предупредих Иванушка, че лампата светна, но той пропусна една бензиностанция, като се подведе по това, че Tankstelle -тата до този момент бяха на често и както обикновено се случва, когато разчиташ на случайни събития и непроверени правила, следващата скоро не се появи и се наложи да излизаме от магистралата, за да се доберем до бензиностанция преди да ни е свършил бензина, стрелката вече беше ударила дъното. При зареждането се оказа, че разходът на Иванушка до този момент е бил 10 литра на 100 км. От там до Виена поех аз шофирането. Като дадох разход малко над 7 литра на 100 км. Преди да тръгнем по мое настояване се разбрахме да поддържаме скорост не повече от 130 – 140 км/ч, защото гумите на Субаруто се оказа, че нямат баланс, явно не беше карано по магистрала от предишния собственик и при висока скорост се създаваха вибрации, които са опасни за диференциалите на AWD – системата. Аз се движех със скорост 100-120, а той преди мен със 110-140. Тази разлика от почти 3 литра на 100 не може да дойде от скоростта. Дискутирахме известно време и на темата за икономичното каране.
Пътуването не мога да си кривя душата беше приятно. С един от най-сигурните автомобили в света преминахме над 900 км. Срещнахме какъв ли не климат на по-високите места сняг, на други гъста мъгла, но през повечето път валеше типичният немски дъждец. И този ден слънце не видяхме. Вече трети ден без слънце. По магистралите на по няколко километра имаше отбивки с тоалетни и масички. На 4 часа спирахме да ядем. Стигнахме така наречената граница с Австрия (в действителност липсва граница между двете държави), където спряхме само за да си купим винетка. В Германия само се пътува без винетки и такси. Повечето от Австрия преминахме нощно, като на едно място щяхме да се убием за малко. Тъмно, вали, на магистрала сме и някакъв джип си изпуснал отбивката и кара в средната лента назад срещу нас, имах шанса да успея да се престроя в лявата лента в последния момент. При висока скорост знаете колко бързо се променя ситуацията, за това концентрацията и анализа на пътната обстановка трябва да тече непрекъснато дори и след часове шофиране.
По пътя Иванушка се обади да потвърди резервацията. Във Виена навигацията се оказа с не достатъчно актуална карта и се изгубихме за около 10-на километра. Но в крайна сметка излезнахме на път познат на Навито и се добрахме до Хотела. Започваше буря. Хотелът си беше типичен крайпътен Хотел, три звезди, но доста зле за тези звезди. Намеренията ни да се разходим из града и да вечеряме като бели хора някъде, защото хотелският ресторант вече беше затворил, пропаднаха. Разположихме се в стаята. Ядохме сандвичи, баня и се стигна до там да теглим чоп кой на кое легло да спи. Едното беше голямо, другото малко. Аз се паднах на малкото. При други обстоятелства нямаше да е от значение. Но това беше до стената, а от другата страна на стената към 04.00 часа се развиха бурни събития. Как точно по това време на денонощието на съседите по стая им дойде музата не знам. Такова чудо и по филмите не съм гледал, т.е. чувал. До 06.00 часа то не бяха крясъци, стенания, кулминации, чудеса. Как издържаха мебелите не знам. Накрая стигнах до извода, че явно ми е бедна културата, защото за подобни неща нито бях чувал, нито чел, нито гледал по медицинските филми.
Както вече казах по време на цялото ми пътешествие бях настроен, че съм на гости, не съм си в България и не е редно да показвам тукашната култура на Европа по примера на предшественика ми Бай Ганьо. В противен случай със сигурност щях да преустановя тази схватка.
Естествено на сутринта Иванушка беше по-бодър от мен. Закуската в хотела беше задоволителна. Потеглихме отново. Знаете как е. Обичайните теми на разговор какви са. Интересното беше това което Иванушка ми разказа за медийте в Германия. Това което се пише за нашата родина. За кризата, за икономиката, колко сме били зле, как банките ни фалирали, или щели да фалират всеки момент, неща които нямат нищо общо с действителността. В България финансовата криза се изразява повече като икономическа криза, да оставим, че е продукт до голяма степен на психозата. Българските банки бяха с най-високи резерви в БНБ от целия ЕС миля че 15 %. Сега резервите им ги намалиха на два пъти, за да освободят пари за реалната икономика, но все още са едни от най-високите. Банките са стабилни. Не се налага изобшо такава намеса на държавата каквато редица западни държави се принудиха да направят. Лошите кредити масово се разсрочват, нови погасителни планове се изчисляват и т.н. Всички знаем какво се получи в САЩ, в Исландия и други държави. Не че тук сме цъфнали и вързали, но не е зле немските журналисти да се концентрират върху техните си проблеми, а не да търсят под вола теле, сензация там където я няма и да създават подобен имидж на България. В глобализирания свят, в който живеем това е много вредно за която и да е държава, отразява се по един или друг начин на международните търговски отношения на чуждите инвестиции. Кой ще дойде да прави бизнес с нас, ако е чел тези глупости за България. Вярно е, че големите корпорации не четат вестници, а си правят собствени проучвания, но да се разчита само на големи корпорации не е далновидно. Това поставя въпроса за свободата на словото, до къде да се разпростира тази свобода, дали да е неограничена. Дали и как да се контролират подобни публикации, които явно са тенденциозни и обслужват нечии интереси.
А относно условията за живот в България, достатъчно е да видиш колко цигани се връщат по магистралите от Западна Европа към България. Ние само срещнахме 2-3 цигански коли. А знаем – циганите живеят там където е хубаво, където имат условия. (като паразитите). Защо италианските власти не се оплакват от нашествие на български цигани, а се оплкакват от румънски, защото за наше съжаление наще си цигани си се чувстват добре явно у нас и не им се ходи много към Европа, или ако ходят после се връщат, като тези които срещнахме. А румънските например са тръгнали да колонизират вечния град – Рим. Достатъчно е да погледнеш статистиката, че София е сред 4 града в целия свят с най-ниска безработица. Че тука даже цигани да ни приберат боклука не се намират. Жалко само че се превръщаме в рай за циганите, а май е дошло време и ние и те да се сложим малко повече в ред. Защото лошото лесно се учи, но нас българите никой не е успял да ни научи на лошо, за това и те да не се надяват, че ще ни асимилират. Не са познали – имат си работа с най-жизнеспособната нация на света, колкото и да ни е отслабнал гена, от всичките робства и войни, в които падат винаги най-добрите, много често без да оставят поколение.
*****
Прекосихме бързо остатъка от Австрия и поехме през Унгария. Бях чувал за техните магистрали. Били като стъкло. Ами то и територията им е като стъкло. Не видях планина. Така и баба и дядо да се хванат ще направят път. Какво да се прави, като искаме да имаме най-красивата родина окичена с планини навсякъде ще трябва да се научим да си поддръжаме и трудните пътища. Но мисълта ми е, че е лесно да се каже, че ние нямаме пътища, а те имат. Но ако вземем да сметнем колко излиза на километър магистралата при тях и колко при нас при всичките ни серпентини. Колко тунели трябва да поддържаме, колко мостове, колко проходи има само Балкана. Може инфраструктурата ни да е по-зле, но е много по-скъпа.
Асенко нали е пътешественик голям покрай Аушра и неговата любима Полша ме предупреди да си обменям валута на границите с Унгария и Австрия. Иванушка обаче проревнува от този акъл. „Сега Асен ли ще ни казва!” J И ме посъветва да не обменям, защото на бензиностанциите можело и в евро да се плаща. Поспорихме както си му е реда, но викам си сега той е водача и организатора по пътуването, в крайна сметка аз без него за къде съм, има право да държи на мението си и се съгласих. Въреки че ми беше ясно какво ще стане. Защото то хубаво, ясно е, че на всеки ще му е мило да ти вземе еврата, ама на какъв курс. Иванушка е прекрасен компютърен специалист, аз все пак съм икономист дори преди да съм юрист и знам, че щом става дума за пари всеки ще ти ги взмеме. Но си има в редица държави закони, които определят официлано разплащателно средство за Сърбия бях сигурен, че това е динара и че ако тръгна да плащам в евра, могат да ми кажат каквато им скимне сума и ако не пожелая да я дам, ще ме упътят пеша до най-близката банка за обмяна, която може да е и на 200 км. от бензионостанцията. Но за Унгария действително има логика да има две валути за разплащане, т.е. да се плаща и в евра. Но дори и да е така, никоя бензиностанция, дори и официлано да е позволено няма да ти играе ролята на Чейнч бюро просто за едно благодаря. И така и стана ужилиха ме 10 евра отгоре (разлика в курса на границата и в бензиностанцията) и то за някакви си 30 литра гориво.
Интересното по магистралите в Австрия и Унгария бяха мостовете, изградени за преминаване на диви животни. Както каза Иванушка, „ако от ляво има женско, а от дясно мъжко да могат да се срещнат, а не да късат огражденията на магистралата и да застрашават движението”.
На границата със Сърбия ни посрещнаха радушно. Сърбинът не пропуска възможността да си изрази топлото чувство към комшиите, граничният полицай ни пожела: „Сречан път, брат!”
За Сърбия вече бях си решил категорично да си купя динари, да съм си спокоен и да не се оставям на добрата воля на бензинджийте. Братята сърби се изхитрили и на три места ни събираха магистрални такси. Като единия път беше за някаква си отсечка от 10-20 км. преди Белград. Пътищата им действително са добре, дори и планинският участък към българската граница. На много места, явно по-опасни участъци, магистралите бяха осветени с лампи като „Цариградско шосе”.
Навлезнахме в Белград, който явно има по-сериозни проблеми от София с Околовръстното, защото трябваше да го прекосяваме. Аз бях поел шофирането. Изведнъж се потопихме в Балканската действителност, което за Иванушка, който от есента не беше си идвал в България, си беше сериозен културен шок. Понесе го доста тежко, започна да се зарича, че не му трябва да се установява в България, след като там му е толкова спокойно. Всичко му е уредено, не трябва непрекъснато да мисли на пътя дали ще го блъсне някой, не трябва да мисли за нищо освен за професията си и личните си дела, за всичко друго държавата мисли вместо него.
Отвори се голям казус от тези негови констатации. Аз просто му отговорих, че това си е лично негов избор и че това решение трябва да си го вземе всеки сам за себе си с оглед какви цели има в живота си. Ако има намерение да живее спокойно, или просто да живее мястото му определно не е в България. Но ако има намерение да постигне нещо повече от това – мястото му е само тук.
Без да засягам никого, но някои казват, че хората които се връшат от Щатите са натрупали излишна телесна маса, но за сметка на това са олекнали от носа нагоре.
Без да слагаме който и да било в рамки. Има си обективни фактори. Не случайно в тези държави като нашата се раждат гении. Разбира се те не се раждат гении, системата ги създава. Колкото по-спокоен е животът на някой, колкото за по-малко неща му се налага да мисли, толкова повече се успива. Държавата мисли за всичко извън служебните ти задължения. За това в западния свят всеки си е специалист само по това за което е учил и нищо повече. Ако си инженер по съобщителна техника в Германия както един познат, това означава, че не разбираш от никаква друга техника и ако го попиташ за друго, той ще ти отговори с усмивка: „аз съм инженер по съобщителна техника, не по строителство”. За това там мъчно се намират комплексни личности. За това си мислех, че ако Христина (сестрата на Иванушка) иска синът и да е сред най-добрите, трябва да го прати тук. Да се сблъска с целия този стрес. С решаването на множество на пръв поглед неразрешими ребуси, от които е изтъкан животът ни в тази мила наша родина. Тежкият живот стимулира, колкото по-труден е животът на някого, разбира се ако не бъде смачкан, то той ще излезе лидер, ако не формален, то поне морален.
Над много подобни въпроси разсъждават световните мозъци Джоузеф Стиглиц в „Икономика на Държавата”, Ноам Чомски в „Провалени държави” и Пол Кенеди във „Възход и падение на Великите сили”.
Според мен лично два са основните фактори за успеха на дадена личност: външен обективен и вътрешен субективен. Държавният строй освен, че трябва да осигурява спокойствие и сигурност на гражданите си, той трябва да осигурява и мотивация на гражданите за развитие, инициативност, градивност, съзидателност. Обкръжаващата среда трябва да осигурява стимул за отключване, изява на вътрешните заложби. В света, в който информацията е най-ценният ресурс, в нашия свят бъдещите велики сили ще бъдат тези, които успеят да дадат достатъчна грижа, но и достатъчна мотивация на гражданите си да се развиват и разгръщат потенциала си в най-голяма степен.
Преди всичко всеки от нас трябва да знае, че на първо място стои въпросът за вътрешния фактор, личното решение на всеки сам за себе си да поеме по своя път, да постави целите си и да ги преследва с цената на всичко което притежава.
„Срамът да не можеш да се бориш – най-великият срам!” /Ст. Шаламанов, 17.03.2009 г./
