Една мечта - да посетя този град се сбъдна, но не така както трябваше. Исках да отида един ден като турист, не по работа, за да усетя нещата, да се потопя в атмосферата на града, да попия живота, да вдишам от дъха на този град, а не да препускам между работата.
Може някой да направи аналогия между моето пътуване и едноименния пътепис на Алеко „До Чикаго и назад”. И аз също заминах на изложение като него, също представях България. Но при мен няма „...и назад”, оставих частица от мен там и един ден ще се върна да си я прибера. За мен видял веднъж гр. Москва няма назад, завинаги ще живее в сърцето ми, така както и „Света гора” - Атон (Градината на св. Богородица).
Тогава допуснах грешка, че не записах навреме впечатленията си от това място където чудесата са достояние за всеки дръзнал да ги зърне – да отвори духовните си очи – истинските – Очи на разума, не на сетивата.
За това сега тази нощ – броени часове, след завръщането си сядам да документирам видяното и преживяното.
Пристигане
Излетяхме на 04.02.09 год. (сряда) в 15.10 часа с Bulgaria AIR. Техните полети се оказаха най-удобни за нуждите ни – като дни и часове на пристигане и заминаване.
Нямам никакви свързаности по Закона за кредитните институции с тази авио компания, за това мога да кажа по своему обективно, че услугите им бяха на едно много задоволително ниво. Без да имам база за сравнение разбира се – защото лично аз летях за първи път, ако не се брои това, че веднъж прелетях с Опела над един изкоп, но това е друга история. Та не само по мое мнение обслужването, полета, стюардесите, храната, капитана на полета си бяха на ниво. Специално за стюардесите – не само чисто физически данни имаха, но и много артистични – може и от НАТФИЗ да ги взимат, не е проста работа толкова реално да ти пресъздадат аварийна ситуация, поставяне на кислородна маска и спасяване към евакуационните изходи. Самолетът – най-доброто по технически характеристики с което разполага компанията – Еарбъс 319, пишеше че до 800 км/ч вдига, но капитана каза, че летим с 900, явно и повечко може, като го понастъпиш по български (ей големи душмани сме на техниката).
Иначе за тези които не са летяли – нищо особено не е, но аз лично бих предпочел по-сухоземен транспорт. Не знам кое как е изчислено, но при по-силна турболенция крилата се лашкат доста съмнително. С други думи – летенето не е привична човешка дейност и според мен късметът играе сериозна роля в това занятие. И статистиката го показва. Стагмистиката ни успокоява, че много повече катастрофи с автомобили стават, от колкото инциденти със самолети, обаче съпоставимо към броя полети и броя шофирания, които мнозинството человеци едва навършили 18 год. и едва научили се да различават ляво от дясно (а някои и далеч над тази значителна възраст все още ги бъркат) извършват всеки ден то не знам какви резултати ще се получат. А ако се вземе и в предвид и чисто субективният фактор за качеството на шофьорите и обучението на пилотите, предохранителните мерки за полетите (сертификация, технически контрол и т.н.) и контрола за техническата изправност на автомобилите (30 лв. + документите и си готов), то при равни други условия полетите май, май ще да излезнат доста по-рисковани.
Иначе полетът беше и ползотворен – запознах се с Теодоси Спасов. Велик музикант, като повечето гении – скромен. Гениите съм забелязал, че са или скромни или луди като Бетовен. Приятели отвъд Океана са ми казвали, че няма сериозен музикален магазин, в който да не се продават негови записи. А в България знаете ли от къде да си купите негов албум, аз не, знам от къде на мен ми донесоха - от един магазин в Чикаго. Голяма личност е той. Сприятелихме се, оказа се, че той пътува по същата причина – откриването на Годината на България в Русия - с голям концерт в „Балшой театър”. Даде ми уникален автограф със смешна рисунка...
По разписание пристигнахме в Москва в 19.00 часа. Руската столица ни посрещна с обилен снеговалеж. На летището ни накараха да попълним някакви карти, кой си, какво си, за какво се бориш, ей такива работи. Не беше указано на какъв език да се попълнят, но явно е, че човек ако е неграмотен или трябва да си наеме водач – грамотен, или не може да влезе на територията на Русия. Навярно тези порядки са останали у руската гранична администрация от онова време в което 99.99% от населението на държавите членки на СИВ бяха грамотни. А днес какво да направят например тези над 5 % неграмотни в България, ако решат да идат в Русия, първо трябва да се ограмотят, след това да мислят за виза, билет и т.н. Теоретично въпросът стои, но практически неграмотните в дешно време са в неравнопоставено положение и се разчита, че няма да тръгнат към Русия, още по-малко към най-скъпия град в света. Аз действително за престоя си в града не видях циганин, хвърлен фас или друг боклук – чистота и порядък навсякъде.
Докато седях на една пейка и попълвах обсъждайки картата с моята спътница, една рускиня, пушейки на няколко метра от мен каза, че ме познава. Погледнах я намръщено, викам си сега тя пък от къде ме познава, скоро не са ме давали по Останкино. А тя не чака въпрос, ами продължава, че сме учили в 31-во „Иван Вазов” заедно. Хане, това е за теб въпрос – спомняш ли си последната година 7-и клас по някое време се е появила – Елиза? 50% рускиня, говори на акцент, защото живее повече там.
Тези рускини са опасни явно всички са в КГБ, може ли тя да си спомня от преди 500 хил. години кой съм и що съм. Бяхме 38 души клас, тогава всичко живо искаше в Бастилията, все едно е Луна парк, а не Бастилия. И тя за няколко месеца по никое време дошла в нашия клас точно последната година преди кандидатстването за езиковите гимназии... Похвалих я, че е добра физиономистка и я изпратих със здраве.
Летището не е впечатляващо – нашето може да му падат козирките и да си носим каски в него, но поне е лъскаво – ново, а тяхното такова каквото си е било винаги. Все едно си на ЖП гара. Ако не обръщаме внимание разбира се на безмитните магазини, които преливат от лукс.
С трансфера нямахме проблем имахме карта къде да отидем, а от там ни заведоха до колата. Беше странно – в София + 10, да не кажем китна пролет. Там - нощ вали на парцали и минус 11. Но влизаш в ролята бързо. Качихме се в приличен автомобил, парното на шест. И мислехме, че вече сме в Москва. Уви не беше така. По-голямата част от пътя предстоеше. 3 часа до центъра на града. Задръствания..., не от снеговалежа, просто пиков момент, огромни булеварди с 6 ленти в едната посока, кола до кола.
Още в тези първи моменти в Москва разбираш къде си попаднал, усещаш атмосферата – промяната.
Преди години бях чел една статия на немска писателка за славяните – наричаше ни – меланхоличния народ. Мислех, че не ни познава. Но тя е била права, просто ние българите сме по-различни славяни, средиземноморската гореща кръв се смесва със славянската, за да се получи това уникално същество – българина. Носител на два диаметрално различни темперамента.
Шофьорът мълчеше, ако не го попиташ нещо няма дума да обели, ако го попиташ ще ти отговори – равномерно без капка вълнение. Беше толкова самовглъбен. Тогава мислех, че просто той се е случило да е такъв. На въпросите на моята спътница за впечатляващите сдания, покрай които минавахме той отговаряше лаконично: „Эта Сталинское!”. Учудващо, защото всички изглeждаха като нови, въпреки старинната архитектура. В сумрака още не бях забелязал, подходът към архитектурата на града, не се чака фасадата на една сграда да започне да се рони, за да се реновира. За престоя си в града не видях сграда със занемарена фасада, с висящи кабели, простори, или други колоритни картинки типични за китната ни столица. Но този въпрос ще го засегна по-подробно нататък.
Меланхолията на шофьорът контрастираше ярко на оживлението по булевардите и тротоарите. Руската столица не чака снеговалежът да спре, за да започне почистването, не чака мангалите да се наспят, за да усъмне в пълен колапс. Руснаците – енергично, цели групи, добре екипирани с много техника, разчистваха моментално, сякаш искаха да стигнат всяка снежинка още преди да е паднала на земята.
По пътя до центъра в тези 3 часа, започнах да си задавам и други въпроси, наблюдавах порядките в автомобилите наоколо, сещах се неминуемо за критиците на г-н Путин, за завръщането на тоталитаризма в негово лице по повод убийството на Политковская... Наблюдавах радостта на моята спътница на летището – от факта, че можеше да се пуши навсякъде, наблюдавах движението по булевардите на Москва, без колани, използвайки мобилните си телефони без „устройства освобождаващи ръцете” (ЗДП), на следващия ден – без задължителни светлини на МПС през деня. Започнах да се запитвам - дали драгият ни Европейски съюз не започна да ограничава свободата ни твърде много, къде се чувствам по-свободен? Дали крадецът не вика: дръжте крадеца!? Свобода – какво ли е това? Има ли смисъл да се ограничава пушенето на обществени места, след като щом се качих в автомобила бях подложен от колежката ми на обгазяване, като алтернативата беше да отворя прозореца и да се порадвам на милия минус 11 градусов ветрец.
Спътницата ми – ще я наричам просто госпожа – М. Знам че нямам право да се оплаквам, защото г-жа Рачева, като основен отговарящ по проекта, дефакто ме остави сам, като оперативно отговарящ по мероприятието, да избера с кого ще пътувам, но изборът ми в офиса беше сведен само до двама души, които знаеха руски. Тя пуши цигара от цигара. Има ли смисъл да ме задължават да си слагам предпазния колан в автомобила, а да не забранят пушенето напълно?! След като в автомобила ми въздушната възглавница върши много по-добра работа от колана, който в редица случай може да навреди и да бъде дори опасен, а нещо така доказано вредно, водещо до рак на белите дробове и до намалена трудоспособност като цигарите да бъде позволено. И как се санкционира едното и другото – ако запалиш в обществения транспорт, ако има някоя по-ербап бабичка ще ти направи забележка, ако не си сложиш колана в автомобила, ще ти отнемат 10 контр. точки от общо 39, плюс глоба, която не можеш да избегнеш. А пушенето вреди на околните, а липсата на колан евентуално може да навреди след много „ако” само на теб самия и най-много на още някой – близък, присетил се в последния момент да пусне една сълза за теб.
Пристигнахме на Площад „Манежная” и отидохме до самата зала Манежная, за да оставим рекламните материали за изложението. На служебния вход охраната веднага респектира със сериозността си. Дойде преставител на организаторите, за да ни въведе. Свършихме работата си там и с трансфера потеглихме към хотела, по пътя вече усетил доброжелателността ни, шофьорът се поразприказва. Започна вече без да го питам да ни обяснява от къде минаваме и какви забележителности виждаме, научихме и приблизителните доходи на средния московчанин – учител 500 – 600$, лекар 700 – 800$... След още 2 часа пътуване пристигнахме в хотела.
Опознах една нова страна от народо-психологията на руския народ. Не са свикнали на бакшиши. Никой – нито шофьори, нито пикола не чакат бакшиш, ако искаш да им дадеш нещо трябва да ги гониш.
Хотел „Милан” си беше съвсем приличен за 4-те си звезди, служителите отзивчиви, възпитани и дисциплинирани.
Вече минаваше 2 часа, немислимо да тръгнеш из непознатата московска територия да търсиш заведение за хранене. По пътя забелязах денонощен супер маркет, за това още преди да разопаковам багажа си отидoх до него пеша. Кварталът беше далеч от центъра, въпреки това тротоарите и улиците се почистваха масирано от снега. Магазинът беше от типа на Пикадили, много добре зареден с всякакви качествени хранителни стоки. Бях се настроил за първа среща с прословутата Московска цифромания. Оказа се, че явно сред хората е възникнала заблуда. Москва е най-скъпият град в света вече 3 –та поредна година, не за друго, а защото цените на недвижимите имоти са най-високите в света. Започват от 5000 $ на кв.м. в крайните квартали. Наемите започват от 800 $ за гарсониера – 40 кв.м. Иначе останалите неща са с цени около българските, поне там където съм бил не срещнах некачествена храна, за разлика от видния член на ЕС – България. Руската кухня е по-специфична, повлияна силно от изтока, а също така и с ред традиционни руски ястия и напитки. Прави впечатление, че се продават в стъклени бутилки натурални сокове, стерилизирани с добавена захар, (нещо като компот, обаче без плодове, само течността), но за сметка на това без изкуствени добавки и оцветители. Повсеместно се консумира сьомга, херинга, червен хайвер, раци и какви ли не още морски деликатеси, за каквито в България трябва да дадеш цяло състояние и ако не се натровиш – трябва и да почерпиш после.
Напазарувах доволно, тази нощна разходка ми се отрази добре, в тези – малките часове на денонощието можеш да вдишаш от дъха на един град. Усещаш живота, който за момент е застинал, набира сили в очакване на сутринта да залее всичко наоколо. Прави впечатление веднага архитектурата на тези квартали, принципът на застрояване на цяла Москва. Замислена и поддържана за живот, а не за съществувание. Огромни сгради – внушителни по мащаби, блокове дълги по 200 метра, или високи по над 20 етажа, но с различна архитектура, някой са кръгли като подпорни колони между небето и земята. Но всички са поддържани. С голямо междублоково пространство – по Софийските представи – огромно. На по 100 – 200 и повече метра един от друг. С градинки и паркчета. Понеже Москва е огромна по площ не е възможно всеки ден човек да пътува до центъра просто ей така, а и не е разумно, за това всеки квартал си има нещо като собствен търговски център с молове и увеселителни обекти, който да задоволява нуждите на местното население.
Прави впечатление и ресурсната обезпеченост на Русия, за автомобилите не се използва газ. За сметка на това бензинът е средно равностойността на 1 лев за литър, като има от качество А 80 до А 98. Стълбищното осветление в жилищните сгради свети непрекъснато – не е като нашенското с таймер - да се гаси само.
Прибрах се в хотела. Още тази нощ се сблъсках с основния минус на Русия. Назад са с Информационните технологии. Не можах да хвана с лаптопа безжичен интернет (w/less) от стаята, на въпроса ми на рецепцията беше отговорено, че за да мога да ползвам безжичен интернет само на 1-и и втори етаж (аз бях на 16-и) трябва да платя 20 долара на ден. Навместо това до края на работния ден, вечерях с купеното, взех си душ, запознах се с кабелната, всичко на всичко 30 програми, измежду които половината руски и успях да си легна към 5 часа.
Ден първи
8 часа сутринта вече бях в бойна готовност в ресторанта, закуската – шведска маса, ядене всичко което човек може да си представи, десетки видове: колбаси, риби, плодове, ядки, кроасани, млека, сокове. Можеш спокойно цял ден да закусваш.
След закуска бързо приготвяне и потегляне към най-близката метростанция – Домодедовская. Тази станция се намира до местния търговски площад с множество молове, от там по принцип се пътува с рейс до летище Домодедовско, което обслужва вътрешните линии. Метрото не е тъй блестящо като Софийското, все пак строено е 1935 год. (тогава започва строителството). Към днешна дата обща дължина на линиите е 300 км. със 175 станций, ежедневно обслужва над 9 милиона души. Известно е, че това метро е най-голямото бомбоубежище в света, като е и най-малко вероятното да се използва, защото Москва е единственият град в света с напълно изграден противоракетен щит.
Метрото е най-удобният транспорт в града. Движи се много по-бързо дори от Софийското. Цената му е 22 рубли, около 1 лев. С които можеш да обиколиш цяла Москва подземно стига да не напускаш метрото. Защото линиите там където се пресичат имат преходни станции, можеш удобно да се прекачиш от една линия на друга. (за повече информация за структурата и тайните на метрото можете да се запознаете с книгата на младата надежда на руската белетристика – Димитрий Глуховски – „Метро 2033”, фантастика с доза реализъм за предполагаемите последствия от ядрена война и живота след нея в московското метро, поднасям специални благодарности на Бил /Даниел/ за това, че ми предостави тази книга преди няколко седмици, много преди да се предполага, че ще се запозная с култовото Московско метро непосредствено).
Това митично метро („Метрополитен имени В.И.Ленина”) дава много информация за обикновения руснак. 20 % от всички руснаци в метрото четат. Не защото се пътува дълго, най-дългата дистанция се взима за не повече от 30 мин. (от краен квартал до центъра). Четат книги: дебели, тънки, джобни, тухли, всякакви. Четат все млади хора от 20 до 40 годишни, седнали, прави (без да се държат – пазят равновесие и четат), ходейки между две преходни станции: момиче което по българските стандарти би се возило в Maserati, купено му от някой дебел чичко, да не продължавам... върви в тунела между две станции, не обръща внимание на нищо наоколо – вглъбено в книгата под мъждукащата жълто-зелена светлина на метрото. Ей такива чудни картинки можеш да видиш тук.
Не случайно руснакът си е руснак, не случайно руснакът е освободил всички балкански православни народи от османците... Руснакът чете предимно руски автори, съвременни автори, явно класиката я прочитат още в училище. Не е случайно, ама въобще, че най-големите писатели в историята на човечеството са руснаци. Там няма малки писатели – всички са колоси, кой, кой е по-голям от:
Антон Чехов;
Николай Бердяев;
Михаил Булгаков;
Николай Гогол;
Максим Горки;
Фьодор Достоевски;
Михаил Лермонтов;
Михаил
Ломоносов;
Осип Сенковски;
Александър Пушкин;
Александър
Солженицин;
Лев Николаевич Толстой;
Иван Сергеевич Тургенев.....?Александър Блок (1880–1921):
* В любовта няма страх. Съвършената любов пропъжда страха.
В любви нет страха.Совершенная любовь изгоняет страх.
* Гибелта не е страшна за героя, докато мечтата безразсъдства!
Гибель не страшна герою, Пока безумствует мечта!
* Пряко задължение на художника е да показва, а не да доказва.
Прямая обязанность художника — показывать, а не доказывать.
* Книгата е нещо велико, докато човек може да я използва.
Книга — великая вещь, пока человек умеет ею пользоваться.
* Изкуството, като живота, не е по силите на слабаците.
Искусство, как и жизнь, слабым не по плечу.
* Само едно прави човека човек: знанието за социалното неравенство.
Одно только делает человека человеком: знание о социальном неравенстве.
* Отново бой! Покой ни се присънва само…
И снова бой! Покой нам только снится…
* Литературата трябва да бъде хляб насъщен.
Литература должна быть насущным хлебом.”
За науката, медицината, шахмата и всички останали дейности, свързани най-вече с мисловна дейност, със себеотдаване, самовглъбяване, във всичко това те са царе. В героизма и в трагедията.
Връщам се на темата за меланхолията на руснака. Животът тече вътре в него, той не е тъжен, не се оплаква, той устоява мъжествено и гордо. Защото ако беше тъжен, нямаше да помага, руснакът е отговорен, помага, отзивчив е, ако го попиташ нещо, или дори и да не го питаш, ако прецени, че имаш нужда. А всеизвестно правило е, че нещастният човек не помага, не може да бъде така дисциплиниран и усърден в работата си (теория за емоционалния тон), както руснака е - при извършването на всички дейности, дори при риненето на снега виждаш старанието което работникът влага, осъзнавайки значимостта на своя труд за обществото – по никакъв начин не подценявайки значението си и възнаграждението си.
Въпреки това, руснакът не е и радостен, той е щастлив, но не е весел. Той е вглъбен, осъзнава ясно мястото и значението си, но също така осъзнава и колко много още му остава, (Сократ – знанието прегърбва човека, колкото повече знаеш, разбираш само още повече колко много не знаеш, за това „аз знам, че нищо не знам”). Ако в Москва видиш весел човек, той или е луд, или пиян. А честно казано пияни аз самият много рядко съм видял, така както се твърди, че пият много, може би пият, но не и по улиците.
Зимата в метрото тече активен живот – уличните музиканти, не са улични, а са метро музиканти, но за сметка на това са истински музиканти. По стените на изходните и преходни тунели има билбордове. Някой от тях със снимки на семейство хванало се за ръце и текст: „Семейството – един от шедьоврите на природата” (Дж. Сантаяна), или друго, нещо което почувствах силно – семейство от матръошки с надпис: „Любовта към родината започва със семейството” (Франсис Бейкън). Така Русия се бори с демографската криза.
Във вагоните на метрото тече своевременно информиране за спирките, настоящи и следващи, гражданите се умоляват: „да бъдат взаимно вежливи и да отстъпват място на възрастни, бременни и майки с деца”.
Изключително редовен транспорт огромни композиции пристигат на всеки 2 минути. За това много рядко стават блъсканици: може би само за около 1 час около най-пиковото време 18.00.
Толкова за метрото и неговият самобитен микро свят.
Пристигнали в зала Манежная – централната изложбена зала на Русия се заехме да подредим павилиона, след което започнахме да посрещаме първите посетители.
Самото изложение беше зле организирано от българска страна, не беше добре презентирано из Москва, никъде не видях билбордове обявяващи събитието. Голяма грешка на организаторите. Защото това не е като София, всеки да минава от време на време покрай НДК и да вижда какво става. Там има хора, които не излизат, освен ако нямат конкретна работа от кварталите си със седмици, за какво им е да отиват в центъра, като в квартала им си има всичко. Сега например всички разбрахме, че в София има изложба на Пикасо до 15 март в галерията за чуждестранно изкуство, пълно е с билбордове за това дори и човек да забрави, се подсеща, а там нищо.
Руснакът традиционно има силен интерес към всичко свързано с България, слагат ни в класациите след Беларус сред най-братските държави, въпреки прозападните ни уклони и традиционните ни предателства (след като ни освобождават и в двете световни воюваме срещу тях, в това отношение сме шампиони, не знам да има друга такава страна, нещо като палавото, но обичано дете на майка Русия сме). Отношението им си личи по всичко, от гласуването на Евровизия, традиционно много точки получаваме от Гърция, Кипър, Русия и Беларус. До речите на техните най-високо поставени държавници. Путин за честването на 125 годишнината от Освобождението на връх Шипка говореше не за дружески отношения между двете страни, не за партньорство, а за любов между двата народа. Същата дума употреби и на откриването на Годината на България в Русия и заместник премиерът на РФ (за сравнение наще политици спазвайки европейската риторика използват израза „традиционни общи интереси”, описвайки отношенията ни с Русия).
Очакваше се по тези причини да дойдат много хора. Очакванията не се оправдаха.... Посещаемостта беше слаба, нормално при такава реклама и такъв студ, никой да не знае и да не иска да знае J Както и да е.
Вечерта беше предвидена за всички участници в изложението гала вечеря в един елитен московски клуб. Тук се намерих в приключение. След края на изложението - 18.00. Поех към хотела да се приведа в подходящ вид, цял ден и цяла вечер с една и съща риза щеше да ми дойде повечко. Госпожа – М тръгна директно от изложението за клуба, даде ми една карта на Москва – взела я от Хотела. От тази карта точно дойде проблема, драгите ми колеги българи написали три станции на метрото, от които се стига до клуба. На тази карта също така е указано. На практика обаче от тези три станции само една се оказа близко до клуба. Аз естествено не се насочих към нея, защото прекачванията ми бяха по-удобни за друга. Неподозирайки нищо излизайки от станцията установих, че картата е твърде ориентировъчно направена, явно за това безплатно ги дават в хотела. Оказа се, че препоръчаната в поканата станция се намира на около 10 км. от мястото където се намира клубът. На минус 10 градуса направих дълга и интересна нощна разходка из Москва. Установих, че московчани въпреки мащабите на града си го познават добре, знаят кое къде е. От общо приблизително 10 души, които съм спирал да питам за посоката, само един ме прати не накъдето трябва и то явно защото той беше от веселите руснаци.
Установих и друго, че пресичането в Москва не се получава както в София, булевардите са с огромна широчина, някои с по 6 ленти в едната посока, 50 на 50 е да преминеш жив оттатък, колите се движат с висока скорост. За това трябва да се търсят подлези. Наложи се да хвана тролей, една любезна московчанка ми каза къде да слезна и после след леко лутане намерих улицата. Общо взето в полузамръзнало състояние се озовах в ужасно шикозен клуб. Тук е мястото да отбележа, че след подобни продължителни пътешествия при температура под минус 10 градуса, не е като да влезнеш от студена в топла стая, нужни са ти около 10 секунди, за да усетиш, че си на по-топло място (явно време в което се размразяваш).
Гала вечерта беше на ниво, деликатеси от цял свят, нергилета, като от клип на рапър. Музиката също беше добра, руснаците слушат музика като нас и много Нели Фуртадо (на вниманието на Бил и Ачо).
Ден втори
Събудих се тежко ранен. J Някои знаят, че седмица преди да замина за Москва се занимавах с един ремонт (изграждах въздухоотвод за абсорбатор от гипсокартон – знаете как е, най-добрата почивка от умствена работа е физическата и обратното). Във връзка с ремонта, пробивах две стени и комин при което си контузих единия пръст. Не съм сигурен дали в него не остана парче метал. Трудно спрях кръвотечението, но след това го третирах с един локален антибиотик, който винаги много е помагал, уж се беше оправил, нямах проблеми, мислех, че ще заздравее скоро. Вместо това не знам от какво той се инфектира в Москва. Като се събудих беше започнал да се подува. А това все пак е важен пръст – показалец на дясна ръка, с него се пише и реших да не рискувам. Свързахме се със застрахователя и се разбрахме да ме насочат към възможно по-близка до центъра клиника. Междувременно отидохме с г-жа М. в Манежная...
Този ден беше официалното откриване на изложението. Президентът Първанов и Министъра на външните работи на България - Калфин с делегация от български бизнесмени, културни и научни дейци завзе зала Манежная. От руска страна присъстваха кметът на Москва - г-н Лужков и Заместник премиерът на РФ. Очакваше се големият ми шеф да се появи, обаче понеже Първанов отложи пътуването си с един ден, (за това откри изложението на втория ден), моят шеф се отказа да пътува с него, както коментира някой „не му е интересно”. От българското публично пространство присъстваха Нешка Робева със своя ансамбъл, адв. Тодор Батков, Белослава и т.н. Аз лично използвах суматохата да се видя с ректора на УНСС – проф. Борислав Борисов, видях се отново с Теодоси Спасов и се запознах с един редови служител на КГБ. Ако ви се наложи някой ден, съветвам ви да не се сдрависвате с такива хора. Вярно, че показалецът на дясната ми ръка беше контузен, но и да не беше пак щеше да е като клещи това здрависване. Дадох му няколко рекламни флаш памети, там както вече казах са назад с Информационните технологии и за тях 4 гигабайта флашка си е цяло богатство. Казах му: понеже си от КГБ и пазиш нашия президент. Той както го гледаш – повече от трикрилен гардероб се радва като малко дете на бонбон.
От застрахователите се обадиха да ми кажат адреса на клиниката и след патакламата потеглих. Клиниката се намираше на зелената линия на метрото, на която се намира и хотелът ни за това ми беше познато. Спирка – Павелецкая. Това е радиална станция. Освен диаметралните линии, които са 13 има и радиална, тя обикаля цяла Москва в кръг. Всичките й станции са преходни за различните диаметрални, така най-бързо понякога се стига от една линия на друга. От станцията намерих булеварда и хванах по него. Правило: най-удачно е да се питат за посоки тези дето раздават рекламни листовки, те и без друго за никъде не бързат. Виж ако им плащат и за да изговарят рекламен текст, тогава е друго - не искат да си говорят с теб много.
Стигнах до клиниката. Малка частна клиника. Чистота и ред. Задължително си обуваш найлонови пликчета, или както се казват там, имаше някакъв специален термин за тях. В България такива задължават да се обуват само ако влизаш при родилка. Гардеробиерна за връхните дрехи и се оказа че ме очакват. Още щом им показах застраховката – казаха: „а-а българина”. Пратиха ме първо на травматолог, аз им казвам че съм за хирург, ама явно администаторките много не разбират от такива травми. И администраторките и лекарите – изключително внимателни и любезни. Заведоха ме до кабинета. Разпита ме травматолога – прати ме при хирурга. Разпита ме и хирурга, обясни ми какво ще ми прави, само че не ми даде да гледам как ми кълца пръста, а на мен ми беше интересно как работи и за жалост тези подробности сега не мога да ви опиша, каза ми да гледам в стената. Какво прави какво струва не знам точно, скалпела доста игра в ръката му, но първо от момента в който ме превърза този пръст не ме е болял и второ сега като го разбинтовах в София почти се е възстановил напълно.
Гениалният академик Ернст Мулдашев – извършил първата очна трансплантация в историята на медицината е изобретил и алопланта – изкуствена тъкан, която: „Алоплантът има свойството да се разтваря и да се преобразува в нормална човешката тъкан.”, благодарение на неговите грижи най-вероятно скоро и Орхан Мурад ще прогледне напълно. Дали не ми залепи и пръста тя с нещо подобно не знам, но не го заши след разфасовката. Така е като не разрешават да се гледа, не мога сега да ви дам достоверна информация за това.
За отбелязване е, че днес ми се обадиха от Москва от застрахователната компания да ме питат дали всичко е наред какво домашно лечение ми е назначил хирурга и дали го спазвам, ей такива неща.
Вечерта след Изложението се измъкнах отново от мрънкащата г-жа М. и се разходих до един препоръчан ми Мол, който се намираше на метростанция „Партизанская” - впечатляващ район. Огромен хотелски комплекс, състоящ се от следните кули: Алфа, Бета, Вега, Гама-Делта. Обслужването при шопинга е на ниво, обръщат ти нужното внимание, дават ти всякаква информация за стоките и накрая даже те канят да дойдеш отново на пазар при тях.
Ден трети
Успях да се измъкна за 2 часа от изложението, г-жа М. ме покриваше (преди това аз сторих същото за нея), за да разгледам Кремъл.
Град в града, имат си собствен културен дом - театър, кино, много църкви, музей, съкровища. В един музей една от служителките ме похвали, че говоря много добре руски, от което щях да умра от смях, подобна атестация от самия Кремъл да получи човек, някак си така акцийте ти се вдигат, трябваше да искам веднага диплом, защото иначе никой няма да ми повярва. Действително между това да говориш добре език и да знаеш добре език има доста съществена разлика. За две седмици (момента, в който научих, че ще заминавам и заминаването ми) език не се учи, но явно поне добре съм го проговорил.
Зорко се наблюдава от милицията движението на туристите, защото все пак там работят Путин и Медведев не е така натрапчиво, но например можеш да пресичаш улиците в Кремъл само по зебрата, ако излезнеш насред улицата, за да хванеш по-добър кадър на някоя фасада тутакси ти свиркат и ти нареждат да се прибереш на тротоара.
Кремъл е повече архитектура, поне аз това успях да забележа, може би и твърде много съм бързал и не съм успял да надникна във всеки музей, но не видях нещо впечатляващо извън внушителната крепостна и църковна архитектура.
Вечерта на този ден посветих на последни покупки, този път на руски бонбони за офиса. За сметка на това Г-жа М категорично заяви, че е похарчила по кръчмите парите си и няма да взима на никой нищо от тук. Аз й обясних, че това си е лично нейн избор и че явно дава приоритет на кръчмите в живота си. Тук може би е моментът да отбележа и тази разлика, между икономичния и стиснатия човек. Защото много хора в България не правят ясно разграничение. Един човек може да бъде много стиснат към другите, към близките си, а в същото време да е разточителен към себе си. И обратният случай – човек може да живее разумно - без излишно разточителство, но в същото време да бъде готов да пожертва много за хората, които обича. Може би за някои ще се повторя тук, но това просто е една от любимите ми мъдрости на Сократ:
„Но ако стане нужда да сме полезни на приятели или на отечество, кой ще бъде по-подготвен за дълга си – аз ли с моя начин на живот, или ти със съществуванието, което превъзнасяш?.. Ти, Антифонте, май си от онези, дето мислят, че щастието е разкош и великолепие..., а да се нуждаеш от колкото се може по-малко, е най-присъщо на божественото. Но от божественото няма нищо по-силно. Тогава най-силно е онова, което стои най-близко до божественото.”
Последен ден
Посещение на ул. „Арбатская” – нещо като нашата „Пиротска” и търговската улица в Пловдив, пешеходна улица с магазини.
Посещение на основни търговски обекти в центъра на града – като Охотный ряд. Там тези магазини са по-скоро като нашия ЦУМ, от колкото като Моловете ни. Старинна архитектура съчетана със свръхмодерни магазини. Блясък и суета навсякъде в тях.
Последна разходка по Червения площад и поклонение може би в най-известната православна църква в света: Катедралата Св. Василий Блажени.
Заминаването
На летището се запознах с един българин от Бургас, работещ за Лукойл, който е изпратен за 5 години в гр. Уфа да учи на разноски на компанията по нефтопреработващо инжинерство. От него се осведомих и за последните два въпроса, които ме вълнуваха: бюрокрацията и образованието. За 4 години в Уфа не е имал никакви бюрократични проблеми, каза че и вътрешният им транспорт е на ниво, железници, пътища и т.н. А за образованието беше възхитен. Университетът в гр. Уфа бил специализиран за нефтодобивен и нефтопреработващ инженеринг. Каза че осигурявали всичко – общежития, комунални условия – добри, но и изисквали здраво учене, добри преподаватели….
Умишлено ще завърша, тези набързо нахвърлени записки, които със сигурност ще претърпят по-следващи редакции с посещението ми на Третяковската галерия последния ден преди отпътуването ми от Москва.
Посещението на тази галерия бе една от целите, които съм поставил в живота си. Най-вече защото знаех, че голяма част от творчеството на любимия ми руски художник – Василий Верешчагин е изложено там. С голямо удоволствие разбира се разгледах и всичко останало. Да видиш на живо портретите на Пушкин и Гогол, които до този момент сме виждали само в учебниците по литература. Да се запознаеш подробно с Репин, Куинджи, Нестеров, Левитан и на мен лично много ми допадна внушението което ни предава Флавицкий.
Наистина вълнуващ момент беше озовавайки се в залата на Верешчагин. Обкръжен от оригиналите на картините, които от години пропиват съзнанието ми. Чудиш се към коя по-напред да се насочиш. Трескаво започваш да разглеждаш от най-близко намиращата се.
Творецът според мен трябва да живее така както твори и да твори така както живее. Това е Верешчагин. А той дори и е умрял така както е творил, не само е живял. Авторът на безследно изчезналия триптих „На Шипка всичко е спокойно”, за скиците на който и българи и руси наддават с хиляди по аукционите.
За накрая оставих най-силната картина от изложената експозиция. Не знам колко време съм прекарал пред нея, но времето беше спряло – бяло петно в съзнанието: „Панихида”
„Панихида за непобедените
В Руско-турската освободителна война младият руски художник Василий Верешчагин е доброволец. Той е завършил морския кадетски корпус, следвал е художествена академия в Петербург и Париж. Вече е носител на Георгиевския кръст за храброст от т.н. Туркестанска кампания (1867 г.), а картините му от онзи период, както и всички следващи батални платна, са зов на будната му съвест против безсмислието на войната. Василий Верешчагин не се доверява на абстрактно творческо въображение - той винаги рисува от натура.
"Скобелев ме помоли да направя скица на местността, с разположението на турската войска, което да прибави към донесението си. Тъй като отгоре, от пътя, много не се виждаше, аз се спуснах надолу, но не изпитах голямо удоволствие: куршумите летяха там в такова множество, че, признавам си, само срамът ми попречи да се върна веднага обратно; криво-ляво нахвърлях плана; тогава се сетих за моя албум с рисунки - него го нямаше! А албумът беше с рисунки от Плевен и Горни Дъбник до най-последните дни!" - пише в своите дневници Верешчагин.
Жив участник в боевете на Плевенската епопея, в неговото съзнание остава незаличима следа - гледката на атаката край Горни Дъбник. В тези дни на ужас той стои недалече от един военен командир и един свещеник, за да рисува. Духовната драма от разкъсаните тела и тленно зловоние на смъртта, едва ли тогава са му откривали истината, че в следващия век картината "Панихида" ще заслужи уважението на много военно-исторически музеи, ще има място в множество копия, за да стане достояние за съпреживяване на милиони хора: Мъглив зимен ден, безлистни тръни в далечината и сякаш незаглъхващ вой на студен вятър издига към небесата последната милост към убитите войници. Никой не знае кои са те: българи, руси, османци, румъни. Неотразима мъка в лицето на млад свещеник, който отправя кадилницата за упокой душите на всички, победени в това сражение - пред смъртта те са равни.
След победата край Плевен руският военен журналист, художник и писател Верешчагин продължава с армията на генерал Скобелев за зимното преминаване на Балкана. Албумът със скиците, които е загубил по пътя си, по-късно е бил намерен. От по-нататъшното развитие на военните действия, в този тефтер са останали идеи за "На Шипка всичко е спокойно", "Шипка-Шейново", "Пътят на военнопленниците" и много други.
След последните дни на войната гениалният художник не се оттегля в почивка, а рисува денонощно! Той урежда изложби в Париж, Виена, Лондон, за да покаже на Европа съкрушителния вик на битките в България, а чрез този стремеж сам художникът получава международна слава.
Талантът на Василий Верешчагин не е случаен. Тази дарба е дадена на един войник от Твореца, за да докаже чрез неговия талант безразсъдството на войната, причинена по човешка воля...”
Мариана ЕКЛЕСИЯ
Според мен – всеки нормален българин, който има нещо съществено в гърдите, ако не се просълзи пред тази картина, значи не приема достатъчно течности.....
